За свързването с текста и знаците по пътя
„Книгите на Яков“: послеслов от преводача Крум Крумов
Посвещавам преводаческата си работа върху романа
на сина ми, Алекс Крумов
По странен начин се наглася съзнанието, когато има да се върши някоя такава работа, да се редят думи или да се дири смисълът им в изречения на родния език. Тогава, сякаш подпомогнато от някакви външни (защо не пък и вътрешни) сили, то започва навсякъде да улавя знаци, препратки и смисли, свързани с въпросния труд. Огромната отговорност, която непрестанно усещах върху плещите си, често ме притискаше, на периоди животът, в цялата му пъстрота, бе свеждан единствено до фон и поддържане на жизнените функции – обезплътен, заживявах в света на романа. Космосът на личния свят постепенно се подреждаше и живеенето на превежданата книга ставаше не само далеч по-обозримо, но и чисто физическо.
Вероятно, достигнал някакъв пореден етап на вглъбяване, бях започнал да обръщам внимание на наглед незначителни подробности. Изведнъж броят на познатите с името Яков рязко се увеличи и за известен период всеки втори мъж, с когото се запознавах, се казваше Яков. У по-наперените долавях чертите на главния ни герой и процесът на превода ми помагаше по-лесно да смилам нечия безпардонност, чувайки в главата си гласа на Нахман от Буск.
Произволна група хора ставаше хавур, виждах непознати, облечени със сюртуци, а някоя търсена с дни дума биваше дочута от устата на уж случаен минувач, когато междувременно отскачах до София. В пощата ми взеха да се появяват имейли от някой си Воловски, който предлагаше да си купя курс по скоростно четене, а едно от приятелчетата на сина ми се оказа, че носи фамилията Лабенцки.
Няма да избледнее и споменът за един от последните дни от работата ми по превода, когато, изтощен от интелектуалното усилие, реших да се подложа и на физическо и излязох да потичам. Есента в Полша ненапразно е наричана златна. Палитрата от цветове и уханието на влажна шума отваря различни от летните портали. Сложих в слушалките Седма книга и затичах към парка. Още щом стъпих на пътеката, небето се отвори и заваля неистово. Здрачаваше се, дъждът беше прогонил обичайните за това време на деня бегачи. Бях сам насред дърветата и стената от дъжд. Гласът на четеца и Олгиният текст ме бяха вкарали в онова особено симбиозно състояние на ума и тялото, което обикновено ме спохожда, докато пътешествам на колело. Без да се усетя, бях увеличил темпото до състезателно, но пулсът ми не мърдаше от комфортната втора зона, не усещах умора, не дишах ускорено, имах чувството, че не стъпвам по земята, а нюансите на жълтото се стелеха пред мен като мек килим. Бе настъпило с в ъ р з в а н е т о. Бях стигнал до фрагмента за чудодейното оцеляване на Нова Атина в огъня на Варшавското въстание: затова и „Нова Атина“ не изгаря докрай – в самата среда страниците остават непокътнати и вятърът още дълго ги разгръща. В съзнанието ми нахлу Булгаковото ръкописите не горят. Нещо все пак свързваше тези две – за мен – най-велики книги на нашето време. Бих превел Книгите на Яков още веднъж само за да получа това незаменимо усещане.
Но това не беше всичко. Още с влизането у дома, седнах отново да превеждам. Тогава пак се случи онзи тласък, както в края на превода на Емпузион… или когато бях уловил ритъма в средата на Анна Ин в гробниците на света. Заливаха ме вълни от тръпки, сякаш нещо в тялото ми се дестилираше, горяха някакви вътрешни огньове, случваше се химически процес, който изважда навън само сълзи и предизвиква странно сцепление между възглавничките на пръстите ми и клавиатурата.
Обичам това състояние и го чакам (дали така го предизвиквам?). И в същото време не го – понеже още се уча да приемам уязвимостта си.
Ето че преди две години бях дарен с шанса да н а п и ш а превода на Книгите на Яков на български език. Считам себе си за верен последовател на съвременната полска преводаческа школа, която поставя преводачите не по-ниско от авторите, що се отнася до превежданите от тях текстове. Така да преведеш става равносилно на да напишеш на родния си език. И въпреки че трудно се оборват напластяваните с десетилетия теории за невидимостта на преводача, за неговата незначителност и незначимост, нека не забравяме, че преводачът, авторът на превода, е най-задълбоченият читател. Затова неслучайно в страни като Полша, преводачът е причисляван към писателите. В този смисъл, един от лозунгите на Полското сдружение на литературните преводачи, което гласи Преводачът също е автор, е път, по който ми се струва важно да вървим – за доброто на всички, най-вече на Читателя.
Няма да забравя мига, в който за първи път се срещнах с убедителната сила на това явление. През лятото на 2022 г. се проведе Световният конгрес на преводачите на полска литература в Краков – първият, на който бях официално поканен. В един от многото дискусионни панели участваше обаятелният испански преводач на полска литература Абел Мурсия, впоследствие лауреат на най-високото отличие, давано от Полша на нейните чуждестранни будители – наградата Трансатлантик. Та на въпроса дали се чувства автор на превежданите от него текстове, Абел, с типичния си радушно-категоричен стил, отсече: Олга Токарчук не пише на испански, аз пиша Олга Токарчук на испански.
Тук ми се иска да направя един важен скок назад във времето. Помня онази октомврийска вечер на 2014 г., като да беше вчера. Алекс е на шест месеца, първата полска премиера на Книгите на Яков предстои да се случи именно в Лодз – моя нелюбим, но житейски необходим град. От около година и половина правим съвместно със Силвия Чолева и Невена Праматарова ежеседмични кореспонденции от културния афиш на Полша и аз, освен по личен избор, съм на премиерата и по работа. Модератор е Кинга Дунин – първата читателка на повечето текстове, написани от Токарчук.
Бях си уговорил интервю и след премиерата ни затвориха в една барокова зала, само Олга и мен. Тя – видимо настинала и изморена, аз – наивен до краен предел, без изобщо да съзнавам как съм се озовал на четири очи с Госпожа Литература. Интервюто потрая кратко, записът е точно шест минути и осем секунди. Но то положи началото на познанството ни, а в мен се зароди мечтата да превеждам точно тази необятна писателка. Година по-късно – междувременно съм превел няколко интервюта и написал по нещичко за творчеството ѝ – в отговор на въпроса ми дали мога да преведа част от Книгите на Яков, ще получа имейл от Олга, в който ще пише дословно: Много се радвам и съм горда, че искаш да преведеш част от моя роман, имаш, разбира се, не само съгласието ми, но и моята благословия.
Но така или иначе аз нямам и няма никога да получа увереността, че този превод – казвам го без излишна скромност – е достоен да застане на едно стъпало с космически необятния труд на Олга Токарчук. Мога само да твърдя, че работата по него ангажира всеобхватно цялото ми същество и – подпомогнат от шепа отдадени и сърцати професионалисти – предавам в ръцете на Читателя неговата българска версия.
На евентуалния и дежурен въпрос Какви бяха предизвикателствата на превода?, бих отговорил: Всичко. И с това дискусията би могла да приключи. Инак за предизвикателствата около превода на Книгите на Яков бих могъл да напиша отделен фолиант. В този текст обаче се налага да се огранича до изреждане на незначителна част от тях.
Различните регистри на наратива бяха едно от най-големите предизвикателства в предаването на този текст на български език. Всеки разказвач трябваше да има изразителен собствен глас, лик и жест. Актьорската игра на персонажите, реални личности от средата на 18. век, трябваше да бъде подобаващо щрихирана за епохата, но в същото време да звучи съвременно, на разбираем за настоящето език. Сетне, полският език доста охотно си похапва повторения, които българският с отвращение не храносмила и връща. В този аспект бе свършена гигантска преводаческо-редакторска работа. Нужно бе диалозите да бъдат максимално живи и автентични, но не и пренаписани. Тук на помощ ни се притекоха родните класици начело с Вазов и Йовков. Върховно предизвикателство се оказаха неизбродимите дебри на еврейския мистицизъм, в това число широко застъпената тук Кабала, препратки към свещени книги като Сефер Йецира и Зохар. Наличието на обяснителни бележки под линия – каквито в други издания по-скоро липсват – е жест към българския читател, така че да разбира по-надълбоко прочетеното.
Писмата между отец Хмельовски и Елжбета Дружбацка са коани. Преводът им бе толкова неимоверно труден, че често преливах от една форма на отчаяние в друга. Нарочната им прекомерна инверсивност и пребогата учтивост, амалгама от обръщения и лексикални архаизми, подредена в нескончаеми изречения, опъна струните на родния ми език дотам, че често не вярвах от тях да излезе подобаваща мелодия. Оставям на Читателя да реши дали от тях струи музика.
Решението на места да запазим полското обръщение за господин – пан и госпожа – пани, е съобразено с епохата, сюжета и отделните ситуации. То, както всичко в тази книга, е ликвидно, многопластово и лишено от категоричност.
Едно от най-големите предизвикателства беше прилагането на темпоралната система на българския книжовен език или по-скоро поставянето ѝ като различен вид шаблон върху оригиналния и вече попълнен полски. За справка: в полския език официално съществуват сегашно, бъдеще и минало време. Мисля за този процес като за нарисуван букет, върху вече съществуващо тристръко цвете. В тази плетеница от наративи изящното богатство от времена на родния език намери идеалния случай, за да покаже оперението си, придавайки още по-голяма динамика на повествования, гледни точки и взаимовръзки.
Думички като троскот, белни,апачик и други са поклон пред родния ми край и речта, с която съм израснал – онзи романтичен за мен район на Северна Тракия, населен с прокудвани хора на Пътя, досущ като персонажите в романа.
Решението да запазим българското звучене на апостолските имена в романа е езиково и културно обосновано, заставаме зад него, както и за всяко от другите си решения.
Големи, крайъгълни трудове като този изискват далеч повече работа и вглъбяване от обичайното. Единственото, за което съжалявам, е, че поради липса на време не си водих достатъчно обстойни бележки за всички подводни камъни на текста. Беше радост да подложим превода на различен вид проверки и редактиране, като най-безотказно проработи изчитането му на глас от началото до края, като в същото време следяхме полския текст. Това ни позволи да поправим множество неточности, както и да въведем нов, по-свеж и подплатен с опит поглед върху целия роман, да приложим някои развръзки от края в самото му начало.
Надявам се в този океан от думи да не сме пропуснали някое грахово зърно, което да наруши ритъма на четенето. Ако все пак такова се намери, моля Читателя да ни прости, ще имаме възможността да се поправим при следващото издание.
Благодарности:
Българският превод на Книгите на Яков нямаше как да бъде написан без помощта на споменатите вече шепа хора. Бих искал да изкажа най-дълбоката си благодарност към тях.
Благодаря на сръбската преводачка Милица Маркич – една от първите авторки на преводи на Книгите на Яков, която безкористно ни предостави труда си, за да послужи той като верен пътен знак. Той неведнъж вадеше колелата ни от калта и задънените улички на Жечпосполита и еврейския мистицизъм
Благодаря на братята и сестрите от преводаческата общност на Олга Токарчук. Не без причина наричаме себе си семейство. За верните напътствия и безрезервната подкрепа.
Благодаря на Ива Колева, която винаги е повече от редактор-коректор, чувства и съпреживява дълбоко текста, без да губи при това върлия си професионализъм.
Илюстрациите в тази книга биха могли да бъдат просто копия на приложените в оригинала гравюри и факсимилета, но не са. Българското издание на Книгите на Яков е единственото от всички досегашни (преводи и оригинали), където илюстрациите са изрисувани от ръката на художник. Този факт придава на българския вариант допълнително богатство и уникалност. Благодаря на Таня Минчева, че чете всичко, което рисува, с ръка, сърце, ум и душа.
Неповторимият цялостен облик на тази книга дължим на Асен Илиев, който за мен е олицетворение на най-висшите човешки ценности – смирението и трудолюбието. Поради огромната сложност на текста той работи в почти екстремни условия, без да изрече и дума на недоволство. Благодаря от сърце.
Благодаря на поетесата Ина Иванова за критично нежния поглед върху един от предизвикателните регистри в романа – този на поезията. За изгладените ръбове и извлечения ритъм.
Благодаря на моето семейство – на това, в което съм роден, и на моето лично, за подкрепата и вярата, когато моята изтъняваше. И отделно на Алекс, който с детския си ум разбра колко важна за мен е тази книга и колко важна ще бъде за него, когато порасне.
На Еми Барух, Петр Шпонка, Иван Петров, Георги Парпулов, Рада Ганкова,
Павлина Върбанова – за изчитането на отделни фрагменти, справките и
консултациите.
Най-важното е за накрая. Единственото число на гореизложените ми мисли не е докрай удачно. И не мисля, че някога ще намеря правилните думи да благодаря на Невена за всичко, през което минахме заедно, от първата до последната дума. Защото ние сме преводачът на тази книга. Общата ни енергия и обич е. Общият ни труд и отдаденост на една литература, на една писателка, която ни спасява с всяка дума и придава смисъл на трепетливото ни бъдене, направи този текст възможен във вида и звученето му днес.
Благодаря на всички читатели, които ще прочетат тази книга – според реченото от отец Хмельовски – от кора до кора, за да се убедят в правотата на думите на превелите я вече автори, че животът се дели на преди и след „Книгите на Яков“.
„Книгите на Яков“ ще намерите тук.
