Откъс от предстоящия роман на Олга Токарчук „Емпузион“

– Вие виждате, че аз не съм всекиго. Аз съм аномалия. – Войнич свали пуловера от плещите си и го нахлузи.

След кратко мълчание докторът продължи:

– Трябва да гледате на нея като на онова малко заболяване, което имате в дробовете си, нещо, с което трябва да се научим да живеем и да не допускаме да ни затрие. Такъв е космосът на тялото. Тук всичко може да бъде аномалия, която в един момент ще се превърне в предимство и ще помогне да победим в състезанието на еволюцията. Това е само въпрос на перспектива.

– Научих се да го укривам. Никой няма да го види. Само вие. И това е тайна. Вие имате право да я знаете, тъй като спасявате живота ми. Но сте длъжен да мълчите. Баща ми няма право да разбере, че сте посветен. Никой не може да разбере, че сте посветен.

Докторът се опря удобно на стола и скръсти ръце като за молитва.

– Виждате ли, господине, госпожо, вижте… виждаш ли… – оплиташе се Семпервайс и върху лицето му изведнъж се появи усмивка. Малко е да се каже: усмивка! Започна

да се смее, а Войнич го гледаше учудено, първом намусено, но от смеха на доктора и на него някак си му олекна.

– Щом се върна от Хиршберг, трябва веднага да те повозя на моя мерцедес. На моята мерцедес. Казват, че имало друга такава в Пшчина, у свещеника – каза докторът,

когато се успокои. Това беше мило и сега и двамата се отпуснаха, макар Войнич все още да трепереше. Семпервайс рече, че той ежедневно общувал с несъвършенството и че цялото това място е една страна на несъвършенствата, където пристигат недъгави, обречени на бавно погубване екземпляри. След годините работа тук се научил да мисли, че всеки човек, всеки човешки организъм е снабден с точка

на най-малка устойчивост, най-слаба, онази точно ахилесова пета, и такъв е законът на перлата: по подобен начин както при мидата, песъчинката, която му доставя дискомфорт, бива неутрализирана чрез перлена маса, докато накрая не се образува скъпоценният за нас бисер, по този начин всички линии за развитие на нашата психика ще се наместват около това най-слабо място. Всяка аномалия – твърдеше Семпервайс (тъй като вероятно не желаеше да употреби думата липса) – стимулира определена психична активност, определено развитие, съсредоточава ги около

себе си. Формира ни не това, което в нас е силно, а точно аномалията, слабото и неприемливото.

– Ако щяхте да ме попитате, млади човече, що е то душа, бих отвърнал точно така: душата е това, което в нас е най-слабо. В симптомите на болестта ти е твоята душа.

Войнич обаче не искаше да слуша това.

– През целия си живот съм смятал, че човек трябва да се концентрира върху това, което е силно, което е здраво, крепко. Така ме е възпитавал баща ми. А вие ми казвате, че душата е боклукчийска кофа.

– Не съм казал боклукчийска кофа. Погледнете го от друга перспектива. Цялата ни култура е израснала върху чувството за малоценност, върху всички онези несбъднати амбиции. А то е обратното: онова, което вътре в нас е слабо, ни дава сила. Непрестанното компенсиране на слабостите управлява целия ни живот. Демостен е

имал говорен дефект и точно затова е станал най-великият оратор на всички времена. Не въпреки, а именно  п о р а д и това.

– Бъркате, докторе. Културата е стремеж към съвършенство – опита да се защити Войнич. Но доктор Семпервайс бе сигурен в своето:

– Чувството за малоценност се отразява на целия живот, най-вече на мисленето. Знаехте ли за това? Тъй като сме несигурни в себе си, ние измисляме много стабилна, твърда система, която би могла да ни държи изправени. Koято би опростила ненужната, както на нас ни се струва, сложност. А най-голямото опростяване е черно-бялото мислене, основаващо се на прости антитези. Разбирате ли за какво говоря? Умът си прави набор от остри противоположности: бяло – черно, ден – нощ, горе – долу, жена – мъж, и те определят цялото ни възприятие. Няма нищо помежду. Така виденият свят е далеч по-прост, човек лесно може да се ориентира между тези полюси, лесно е да установиш правила на поведение, а особено лесно е да оценяваш другите, често резервирайки за самия себе си лукса на неяснотата. Този начин на мислене предпазва от всякаква несигурност, раз-два и всичко е ясно, или така, или иначе, трети изход няма. Златният телец Аристотел. – Тук той се разсмя толкова възторжено, че Войнич почти го последва. – Това ни предпазва от действителността, която се състои от множество фини нюанси. Ако някой си мисли, че светът е съвкупност от ярки противоположности, то той е болен. Знам какво говоря. Това е огромен дисбаланс.

– А какъв е светът?

– Размазан, разфокусиран, трептящ, веднъж такъв, друг път различен, зависим от гледната точка.

За Войнич всичко това изглеждаше твърде сложно, бе твърде далеч от него самия. В такъв свят ли трябва да се живее? А как да проектира санитарни системи в Лвов? На какво да разчита? В какво да вярва? Не разбираше какво говори Семпервайс. В крайна сметка вече от няколко дни този доктор го баламосваше. Мислеше си, че може да го заприказва и да отклони цялото внимание от него, за да обобщи проблема му, за да може самият Мечислав Войнич да изчезне под тези обобщения. Вече познаваше тези методи за обезсилването му, за натикване в тъмния ъгъл.

– Не съм нормален – рече Войнич в прилив на внезапно отчаяние. – И би било по-добре да умра тук. Надявам се, че така и ще стане. Ще олекне на всички, особено на баща ми. Затова ме изпрати тук. Да умра.

Последните му думи бяха заглушени от хлипане, което се изтръгна от гърлото му и което му беше трудно да овладее. Докторът се прокашля смутено.

– Мога да ви успокоя, че такива хора като вас има много – каза той сериозно, сякаш си даде сметка, че за този млад човек тук се разиграва драма. – Вие излизате извън това примитивно, ярко разделение, напомняте ни, че преобладаващата визия за света е доста условна, че е изградена върху собствената несигурност на осъждащите.

Някой такъв като вас ще буди неприязън и омраза, защото ясно ще напомня, че визията за света като черно-бял е лъжлива и унищожителна.

Вие, господин Войнич, или както мога да се обръщам към вас – продължи той, – представлявате посредством себе си междинния свят, труден за понасяне, защото е

неясен. Тази визия поддържа у нас известно колебание и не позволява на никоя догма да се реализира. Вие ни въвеждате в страната помежду, за която не бихме искали да мислим, след като ни е омръзнало от собствените ни черно-бели проблеми. Вие ни показвате, че тя е по-голяма, отколкото сме мислели, и че касае също нас. В и е с т е б о м б а – натърти думите докторът. – Най-лошото, което може да се случи, е човек да се почувства веднъж завинаги остойностен и, така да река, пълноценен. Това ни принуждава да ставаме дословни и да спираме в движение, в което в крайна сметка се съдържа всяко омаловажаване. Когато човек реши, че е станал идеален и осъществен, трябва да се самоубие.

Останаха в мълчание известно време. Войнич вече се беше успокоил и сега гледаше в обувките си. Вече не ставаха за нищо, и на двете подметката беше леко отлепена, а токовете – съвсем протрити. Познатата гледка го успокояваше. Някъде на самото дъно на тялото му, някъде далеч по перифериите, сякаш се отзова лека вибрация,

нещо малко и възторжено, нещо, което възбужда.

Той погледна доктора и разбра защо е замлъкнал – беше запалил пура. След малко го обградиха облаци ароматен дим, като да бе някакъв оракул. Войнич се закашля.

– Има два основни стълба в действията на всяко общество: лицемерието и конформизмът – каза доктор Семпервайс и вдигна пръста си на височината на носа, след което започна да го мърда вляво и вдясно. – Между другото, ще ви кажа, млади човече, ти, необикновено същество, че имаш леко кривогледство, не в такава степен, че това да те тревожи, но моля да го имаш предвид. Тъй че лицемерието винаги се отнася за високопарните идеи, които изграждат общността. Човек трябва да вярва в тях и да го показва, но в интерес на истината, никой не взима тези идеи докрай насериозно. Те са за другите и другите трябва да се съобразяват с тях. Конформизмът от своя страна е начин да се придвижваме в този въображаем свят и ни казва да игнорираме всичко, което се различава и не се вписва. А за това служи забравата. – След което добави: – Мисля, че за Рождество ще си бъдете у дома.

Превод от полски: Крум Крумов

Вижте видео от премиерата на романа Емпузион в Краков 14 юни 2022.