
Септември, 1913. Гьоберсдорф, днес Соколовско, Долна Силезия. Тук, в полите на планината, в продължение няколко десетилетия функционира един от първите в света специализирани санаториуми за лечение на белодробни заболявания. Студентът от Лвов Мечислав Войнич пристига в балнеокурорта с надеждата, че иновативните терапии и кристално чистият въздух ще повлияят ползотворно на състоянието му. Диагнозата обаче е плашеща: туберкулоза.
В санаториума се говори не само за здраве и лечебни процедури. До Войнич и останалите пациенти достигат смразяващи кръвта истории за трагични събития, случващи се в околните планини. Макар героят да е зает с усилията да крие истината за състоянието си, мистерията на ужасяващите слухове го привлича все по-неудържимо. Това, което не знае, е, че тъмните сили вече са го взели на прицел.
Очакван с трепетно вълнение от почитателите на Олга Токарчук, романът Емпузион. Натуротерапевтичен хорър (работно заглавие) обещава да разкрие истините за света, които не забелязваме или не искаме да признаем. Прочетете откъс от него.
Войнич винаги се учудваше, че след като изпиеха известно количество от този странно вкусен алкохол, първоначално всички ставаха много бъбриви, обаче после? Колкото повече го пиеха, толкова повече се скъсяваха изреченията и толкова повече от тях увисваха недовършени, сякаш някаква сила отскубваше краищата им и затова думите ставаха неразбираеми. Някаква вцепененост обземаше човек, сякаш навлизаше в най-обширните зали на ума си, откъдето гледката беше умопомрачителна. Заедно с това изчезваше потребността от думи. Самият Мечислав често имаше усещането, че тогава всички се разбират перфектно, че е достатъчен един разбиращ поглед и всичко става очевидно. Стигаше се дори до положение господата да се умълчат и само да се гледат един друг, сякаш оживената до момента дискусия се пренасяше в някакво тяхно колективно вътрешно пространство. Но това се случваше само след изпиването на по-голямо количество от напитката, да речем, след третата бутилка, което всъщност не беше рядкост. Тогава, докато се гледаха един друг, въздишаха разбиращо и единствено господин Август сключваше ръце в молитвен клюн, все едно искаше да напомни нещо на всички, а те за момент с усилие се съсредоточаваха върху този знак от съединени длани, с пълната и безмълвна увереност, че в Космоса съществува нещо важно, за което нито за миг не бива да забравят; че съществува някаква опорна точка, която господин Август им посочва, и тази точка, поради разтегливостта на времето, се превръща в ос, в нескончаема ос, до болка вертикална, и около тази ос се върти въртележката, на която са качени всички те, извисяващи се към небето на единични седалки. За съжаление, понякога се случва нечий синджир да се скъса – тогава човекът полита във въздуха самотно, за да изчезне в сребристото сияние на земята.
Струваше му се също така, че Schwärmerei предизвиква и визуални ефекти. Когато си лягаше, след като е пил (а си беше обещал, че повече няма да пие толкова от тази дяволска настойка!), Войнич виждаше под клепачите си проблясъци или фигури, направени сякаш от огледалца, които отразяваха всичко наоколо от различни ъгли – а също и едни-други, – обсебвайки зрението по истински мъчителен начин. Някакъв свят щурмуваше тялото му, опитваше се да се добере до мозъка му, като най-напред го мамеше със светлинки и илюзии.
Така беше и сега. Прибра се в стаята си и се почувства напълно разбит. Не успяваше да задържи погледа си на едно място – очите му бягаха като на палячото Пан Пльонс от онази детска игра с влаковете. И когато бедният Мечислав положи глава върху възглавницата, усети, че светът наоколо описва големи кръгове. Стана му лошо. Езиците му се смесваха. Седна на леглото и запали свещите, оставени на масичката до леглото за всеки случай, ако спре токът.
– Ще умра ли? – попита той свещта.
Не му отвърна веднага. Пламъкът ѝ потрепна, сякаш въпросът я бе притеснил.
– Безсмъртни са само или много малките, или много големите неща – отрони внимателно тя. – Атомите са безсмъртни и галактиките са безсмъртни. В това се състои цялата тайна. Диапазонът на смъртта е строго определен, като на радиовълна.
След тези думи Войнич бе обзет от силна тъга. През пламъка на свещта, със суровия си и изпълнен с разочарование поглед, го гледаше баща му.
– Татко, ти би предпочел да умра – изрече и зажадува точно сега баща му, Януари Войнич, инженер от Лвов, прагматичен и извънмерно мъжествен, да можеше да го прегърне, макар и неловко, по войнишки, потупвайки Мечиш по слабоватия гръб с онзи жест, който окуражава падналите духом войници на бойното поле. Или даже като господин Август, сковано, с някаква драматична решителност. Зажадува за неговото докосване и за физическото му присъствие, и дори усети отблизо миризмата му, която беше долавял отдалеч, беше я подушвал при всяко разминаване и всеки път, когато бе влизал в спалнята му: ароматът на английския му одеколон, сякаш намазана с лимон стара кожа, загладена от дългата употреба, полирана от допира на ръце. Бедният ми баща, помисли си. Като предмет е, като износен инструмент.
Превод от полски Крум Крумов.

Вижте видео от премиерата на романа Емпузион в Краков 14 юни 2022.
Pingback: Олга Токарчук и приключението “Литературни срещи” в София - ICU - Издателството, което те вижда
Pingback: Как превеждаш: Крум Крумов | Аз чета