Снимка: СУ “Св.Климент Охридски”

Полската нобелистка Олга Токарчук, която гостува в България по покана на фондация „Прочети София“ и с личното съдействие на писателя Георги Господинов в рамките на първото издание на „Литературни срещи“, беше удостоена с почетното звание “Доктор хонорис кауза” на Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Доц. Бойко Пенчев, декан на Факултета по славянски филологии, откри събитието, а високото звание бе връчено от проф. Мария Стойчева, функционален ректор на университета.

Ето какво сподели самата Токарчук в своята реч пред гостите в препълнената аула.

Скъпи приятели,

Щастлива съм и горда, че имам възможност да получа такова голямо отличие, каквото е почетният докторат на Софийския университет „Св. Климент Охридски“.Не работя в сферата на науката, никога не съм изследвала систематично видимите явления в този свят, нито съм си служила с емпирични инструменти за опознаване на реалността. Единственият път, когато направих хипотеза и я проверих емпирично, беше свързан със защитата на моята магистратура по психология. Понеже ни учеха, че единствено този начин на опознаване на света и явленията в него, основан на емпиризма, логиката и разума, ще ни опази от фалша и манипулацията. Това със сигурност е така.

Аз обаче страдах от едно заболяване: упорит, хроничен и повтарящ се излишък на въображение, който водеше до постоянно разсейване. С удоволствие посещавах скучните и сложни лекции. На тях изпадах в прекрасно състояние, при което разсейването се превръщаше в неочаквани върволици от асоциации, късчета наратив, картини и – накрая, в идеи. Мисля и досега, че скучната лекция е една от най-вдъхновяващите техники за creative writing.
Твърдя, че умовете на писателите действат съгласно специални правила: те синтезират интензивно всякаква информация, опознават интуитивно и опитват да опишат света както цяло – като мрежа от взаимодействия, в които всяко човешко и нечовешко същество изпълнява своята единствена и неповторима роля. В това „огностично“, както го наричам, пространство става ясно колко силно сме свързани един с друг по разнообразни начини. Не само чрез най-очевидните връзки като родството или унаследяването, но и чрез най-различни други общности: тези на езиците, културата, пространството, идеите, предпочитанията, вкусовете, интуицията и емоциите. И дори чрез общности, които все още не сме в състояние да назовем. В онова, което пиша, непрекъснато се опитвам да проследявам тези връзки и това ми носи огромно удовлетворение.


Напоследък обаче често ми липсват думи, за да назова какво изживявам. Когато оръдията гърмят, думите стават нечуваеми. В лицето на насилието и смъртта въображението изтръпва. Тази липса на думи много ми пречи. Чета доклади, синтези и анализи, интервюта и експертни прогнози. Хващам се за чужди думи, за да разбера това ирационално изригване на смърт в нападнатата от Русия Украйна – и като писателка капитулирам. Не мога да го назова, защото не мога да го разбера.

Днес дори най-радостният празник се провежда в сянката на войната, която се случва на няколкостотин километра източно от мястото, където се намираме, и ние нямаме право да забравяме това. Нямаме право да забравяме как смело и геройски се отбраняват украинците срещу нечовешките действия на руската армия. Огромното страдание, неконтролираният изблик на омраза, който ескалира пред очите ни, анахроничната изтъркана реторика, извадена от нафталина, за да подкрепи криминалните подбуди на агресора и явното завръщане на преоблечения в руски мундир фашизъм, с години, може би дори до края на живота ни, ще формират нашата реалност – независимо как ще завърши тази война. Надявам се, че с безвъзвратна победа на украинците.

Всяка вечер, когато си лягам, изпитвам благодарност, че имам собствено легло и покрив над главата си, но моето въображение, на което дължа толкова много, не ми позволява да спя спокойно.

Трябва да преболедуваме тази липса на думи, тя е нашата военна болест, дори да наблюдаваме войната отстрани, така или иначе участваме в нея. Бих искала заедно с думите да си възвърнем и силата, и да почувстваме, че тази война е наша война и че се борим в нея не само за свободата на човека, за чувството на сигурност, за правото на радост и достоен живот. Борим се и за библиотеките, за книгите без цензура, за свободата на словото и за истинската информация. За свободни университети и наука и за свободно въображение.

Превод: Крум Крумов


One thought on “Олга Токарчук: Бих искала заедно с думите да си възвърнем и силата

  1. Pingback: Олга Токарчук и приключението “Литературни срещи” в София - ICU - Издателството, което те вижда

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.