СМОКИНЯТА е от книгите, които прочиташ и не пускаш. И започваш втори път. Или колкото пъти ти е нужно. Защото сюжетът е обвивка, а за да стигнеш до узрялата месеста вътрешност, трябва деликатно небце, чисти сетива и да не бързаш.
Винаги е по-лесно, когато един автор вече те е спечелил. Горан ме спечели с ЮГОСЛАВИЯ, МОЯ СТРАНА и затова започнах да чета СМОКИНЯТА с доверие. Знаех, че той може. Но не очаквах да може чак толкова, че да нямам насита и да препрочитам, подчертавам, споделям, цитирам.
В СМОКИНЯТА един дядо умира и в деня на смъртта му един внук се опитва да разбере откъде и накъде тече собственият му живот. Търси отговор на днешните си въпроси, като се заравя в родовата памет, в житейската история на семейството си. Преплитат се историите на Александър и Яна (бабата и дядото), Весна и Сафет (майката и бащата), Ядран и Аня (внукът и снахата), покрай тях роднини, животи, Балкани, войни, разделения, любови, вътрешни драми и външни разочарования, понякога щастие, но за кратко.
Книга, в която личното, моето и голямото, онова на всички, са омесени и се допълват и провокират взаимно. Книга за нас и нашите болки. За смъртта като едра, презряла смокиня, откъснала се от клона под тежестта на насъбралите се в нея сокове. За старостта, но в нейната изящна крехкост:
Ръката ѝ се раздвижи и потърси долния край на пижамата му, мина с пръсти под него и докосна кожата му. Пълзеше бавно през обраслите му гърди. Той затвори очи, но веднага ги отвори отново. Искаше да види бръчките ѝ, сивите ѝ пооредели коси и старческите ѝ петна. Не искаше да я разкрасява с образи от спомените. Искаше да чувства грапавината на треперещите ѝ ръце и я гледаше право в състареното лице, което му се струваше по-красиво от всякога.
В особено голяма степен СМОКИНЯТА е книга за свободата, която е в променянето, в подвеждането, в доизмислянето, в залъгването. На себе си и на другите. Това е свободата. Да се виждаш какъвто искаш да бъдеш, а не какъвто те виждат другите. Не сме свободни, защото приемаме образа си в огледалото. Героите на Войнович изпитват неудържим копнеж по свободата и този копнеж има силата да промени хода на живота им. Често на висока цена. Има ли твърде висока цена за свободата? Не и ако свободата е пътят към мястото, където можеш да почувстваш себе си пълноценен и цял. Защото осъзнаването на страховитата на пръв поглед истина, че не е нужно да си сам, за да си самотен, неизбежно води до увереността, че е възможно да си напълно осъществен и в хармония, дори сам.
Какво още има в СМОКИНЯТА? Тишина – много тишина и простор. Изящните дълги изречения на Горан, безкрайно дълги, цели страници, забавят темпото, леят се като босненската река Уна през сетивата ти и имаш нужда да ги четеш без бързане, защото те водят не само към героите, но и към теб самия, докато ги поглъщаш. Казват ти толкова много и толкова наведнъж, че имаш нужда да спреш, да подишаш, да помълчиш. Да попиеш всяка сричка и да я оставиш да отзвучи.
Тези изречения изливат наранено его, премълчани обиди, разочарования, проблясъци на щастие, сблъсък на характери и накрая изкристализират в заключението: Всичко е от обич. Само любовта не е от обич. Смълчана, осмислям силата на тези думи.
За малко да забравя, смокинята от заглавието. Каква мощна метафора на живота.
Бях твърде високо. Всяко мое движение разклащаше короната и всеки миг можех да се сгромолясам долу, но продължавах да се протягам безгрижно на всички страни, както когато бях дете и вярвах, че нищо не може да ми се случи. Накланях се ту на едната, ту на другата страна и опипвах клоните, които можех да достигна с ръцете си.
Бях решен да обърна всички листа на дървото. Знаех, че моята смокиня се крие под едно от тях и ще я достигна, ако само още малко се протегна, ако само още малко се преместя, ако успея да сграбча и придърпам към себе си и онзи буен клон там накрая. Само още малко по-високо да се покатеря. Там, горе, на онзи тънък клон, със сигурност е смокинята, която търся. Смокинята, която ще откъсна тази нощ.
Чудесен превод на Лилия Мързликар, доошлайфан от редакторката Людмила Миндова. Горан Войнович има силен глас на български.
Можете да направите предварителна поръчка на СМОКИНЯТА с отстъпка тук.
Автор: Невена Дишлиева-Кръстева
Обичам мащабни семейни романи, които разказват историите на няколко поколения, а ако човек внимава наистина в разказа, ще види повтарящи се модели на поведение, нишки, обременени семейни динамики. Смъртта на дядото Александър отваря кутията на спомените и тайните, които неговият внук Ядран се опитва да вкара в логичен разказ. Така той се старае да обясни сам на себе си кой е, откъде е дошъл и какви са били неговите родители, любимата баба, защо съпругата му го Аня го напуска и какво би могло да предложи бъдещето, ако миналото не се обясни. Някъде там е и неговият баща, който също един ден е напуснал дома, без дори да остави бележка.
Войнович няма как да не даде и политически контекст – разпадането на Югославия, една болезнена рана в историята, която умело се преплита с разпада на човешките отношения. Много основна тема е и паметта – не само световната, но и индивидуалната човешка трагедия, когато спомените ни напускат. Какво става с тях, когато вече не се съхраняват никъде?
Някои читатели се оплакват, че са изгубили нишката от имена и истории, но за мен това изобщо не беше проблем, тъкмо напротив – напълно се потопих в романа, не исках да приключва.
“…и всички тези животи са се съединили у теб, цялото съжаление, копнежите, разкаянието, отчаянието и разочарованията, всичко това сега е у теб и ти продължаваш да ги изживяваш, сякаш никой от тези хора не е умрял, сякаш всичките тези хора са уловени в теб като насекоми в кехлибар, замразени във времето.”
“Смокинята” е като стара черно-бяла снимка, която намираш в скрина на бабината къща. Гледаш я и ехото от историите на всички твои предци се преплитат, напират да се превърнат в разказ, който да остане за тези след теб. Мисля, че Войнович е изпълнил един изключително важен дълг.