Баща ми беше съвсем обикновен човек, но с необикновени таланти. Беше изключително сръчен, майстореше с ръце всичко, до което се докопа, беше успял сам да мебелира почти целия ни апартамент. Нямаше нещо, което да се развали и да не бъде поправено веднага. В моя апартамент, в София баща ми живее и днес, чрез нещата, които са излезли изпод ръцете му – мебели, кухненски уреди, които е вградил, градински стелажи и безброй растения в саксии, и един стар грамофон, който оживя след много години. Тогава, когато открих магията на винила. Вкъщи все още се търкаля в шкафа стар руски тостер, който е на поне 40 години, и който работи безотказно и днес, благодарение на баща ми. Никога няма да се разделя с него. Поколението на родителите ми е свикнало да поправя неща. Нещо, което моето поколение и онези след мен не познаваме. Сега просто изхвърляме всичко, което се развали и купуваме нови и нови неща, защото така е по-лесно.
Ще ми липсва неговата сръчност, неговата упоритост, че няма нещо, което да не може да бъде оправено. Когато пристигаше вкъщи, в София, винаги си намираше нещо, което да поправи, да подобри, да създаде, за да ми направи живота по-лесен. Това нещоправене, което той практикуваше ежедневно го поддържаше жив, особено в последните няколко години, когато болестта му го отдели от хората. Отиваше кротко в гаража, където имаше нещо като работилничка и прекарваше там следобедите си, майстореше, поправяше, подреждаше, събираше дори ненужни вещи, но това беше неговия свят, който само той разбираше.
Той имаше лека ръка и всичко, което посаждаше раждаше живот. От десетки дръвчета засадени в двора на баба ми, до градината в една гора, близо до работата му, в която отглеждаше чери домати, безброй саксии вкъщи с всякакви цветя, лимонови дръвчета, подправки и какво ли още не. Помня едно от последните ни виждания през пролетта на 2020г., когато заедно брахме билки в Родопите. Обичта си към природата и животните наследих от него.
На младини баща ми е рисувал много добре и според мен е щял да стане страхотен художник, но за сметка на това е избрал друга творческа професия, тази на музикант. Свиреше на почти всички инструменти, но китарата си остана неговата вечна любов. Имаше поне 3 вкъщи, а през годините бяха и много повече, а последната която си купи беше един червен Fender, с който посвири едва 1-2 години. Музиката бе онова нещо в живота му, което го движеше най-много, даваше му енергия, пространство, любов. Вкъщи сутрините започваха с музика и през целия ден звучеше радио или касетофон, а по-късно и СД плейър. Музиката беше животът ни. Помня първия си концерт, с татко. Концертът на ФСБ. Бях на 8 години. И до днес знам наизуст някои от парчетата им, а едно от тях не спирам да си повтарям на ум и днес, защото го свързвам винаги с баща ми, особено когато той вече не можеше да говори..
Мен ми стига, ти си тук
Имаш още мойто рамо
Стига ми, че без звук
Пак се прегръщаме
През годините съм била с татко на много рок концерти и съм щастлива, че успях да го заведа на събития с гиганти като AC/DC, Scorpions и много други. Интересно е, че през годините успях да развия чувствителност и любов към един друг тип музика – класическата и джаза, които никога не са звучали у дома, но в момента ми дават спокойствие, което никоя друга музика не може да ми даде.
Търпението на баща ми бе пословично. Но пък бързо действаше за много неща. Майка ми често го наричаше Бързаков. Не познавам човек в живота си, който да притежава такава сдържаност, издръжливост и самообладание. За съжаление не притежавам тези качества, но години по-късно съзнавам, че до някъде тази търпимост гнети ума и душата по невъзвратим начин. Татко загуби баща си едва на 35 години, по изключително нелеп начин, който засегна дълбоко детството ми и личността ми като цяло. За това не се говореше никога вкъщи, защото беше травма за всички ни. Две години по-късно баща ми загуби сестра си в битка с рака. Тя си отиде от този свят на 28 години и остави две малки деца, за които баща ми полагаше не малко грижи през годините. Мога само да предполагам какъв отпечатък са имали тези две събития в живота му. Така и не успях да го попитам никога как се е чувствал, как е живял години наред с това и как бих могла да му помогна. Мълчанието ни тежеше, усещах го през годините, но не направих нищо за това… беше ми прекалено трудно…
Баща ми си отиде бързо… толкова типично за него. Баща ми не търпеше несгодите и болестите. Притежаваше огромен дух и позитивизъм и това го изправяше бързо на крака, дори и след диагнози като дископатия, двустранна пневмония, рак.
Той беше относително здрав през целия си живот. Никога не съм го чувала да се оплаква и не съм го виждала да боледува, с изключение на един или два случая, в които стигна до белодробна болница в София заради усложнена пневмония. Другият по-тежък случай беше когато направи дископатия, от която не можеше да се изправи на крака и прекара на легло два месеца, в които се молехме проблемът да се капсулира и да не се стига до операция на прешлените. И това отмина…
Ракът влезе в живота му много бързо, но и бързо си отиде. Баща ми успя да пребори нелечимото само за една година и въпреки че ракът остави белези за цял живот, не го сломи. Още помня дните в болницата, когато молех целия свят – видим и невидим, да запази баща ми жив. Толкова ме беше страх да не го загубя, не бях готова за това. И въпреки тежките болнични дни, видях такава сила у него, каквато не съм виждала никога. Сякаш искаше да ме пощади от мъката, да ме предпази от най-лошото.
Така и не успях го зарадвам с внуци. Може би най-голямата ми тъга в този живот. И сега, в дните в които пиша това есе за баща ми, си давам сметка, че той живее в мен, чрез гените си, чрез всичко онова, което съм благодарение на него.
От него имам страст към музиката, към рисуването, към градинарството… любовта към готвенето, към животните, към природата. Формата на главата, формата на носа, ръцете, телосложението, умението да се изправям и да продължавам, да стискам зъби, да се стегна, както той често ми казваше, и да бъда войник, да се справям с всичко непосилно в този свят…
Не успях и да се сбогувам с него и да му кажа отново колко много го обичам! Молех се, вярвах, че и този път баща ми ще се окаже по-силен от смъртта, че с присъщото си самообладание и воля за живот ще надвие болестта, ще се изправи и ще го прегърна отново. Дали се беше предал? Дали силите му вече не стигаха, от твърде много несгоди, болести, несправедливости… Исках да му кажа толкова много неща. Да му кажа, че го разбирам, че приживявам всяка негова болка и разочарование, че му благодаря за това, което съм, че ще ми липсва ужасно..
Единственото, което се надявам да е прочел е едно писмо, което успях да вкарам в реанимация в последните му дни. Защото до последно не ме допуснаха до него. И сега дори се питам дали направих всичко по силите си, за да се преборя с реаниматорите и да вляза вътре, въпреки забраните. Написах писмото на един дъх, дори не помня какво точно имаше в него, единственото, което знам, е, че чрез него му дадох сила и обич. Един ден след като оставих писмото в болницата, баща ми си отиде от нас. Но той не си отиде от мен. Бащите никога не си отиват завинаги. Те живеят дълбоко в нас, в гените ни, в кръвта ни, в клетките ни, в ума ни, в сърцето ни. Защото така повелява животът.
Мария Георгиева
