Владимир Молев е преводачът на Джонатан Франзен, Джуно Диас, Казуо Ишигуро, Елинор Катън, Себастиан Бари, Джон Хардинг и много други. Този текст е неговото участие в нашите “Преводачески препънидуми” в Пловдив тази есен. Насладете му се!
Макс Портър има една много лирично-симпатична книжка за скръбта Grief is the Thing with Feathers. Макар един от героите в нея да е Вран на Тед Хюз, заглавието е взето от Hope is the thing with feathers на Емили Дикинсън. Когато започвах работа по книгата, потърсих българския превод на това стихотворение и се оказа, че има два – на Леда Милева и на Цветан Стоянов. Този на Леда Милева не ми допадна особено („Надеждата е малка птица…“) и реших да използвам варианта на Цветан Стоянов „Надеждата е нещо хвърковато“. Така Grief is the Thing with Feathers стана „Скръбта е нещо хвърковато“, което ми звучеше съвсем удовлетворително и ме глождеше единствено въпросът къде да се сложи бележката под линия, че е използван преводът на Цветан Стоянов. На титулната страница би стояла грозно, на контратитула не ѝ е мястото… Може би, мислех си, ще трябва да я запратим в края на книгата.
Когато обаче текстът стигна при редакторката Емилия Масларова, първото, за което тя се хвана, беше заглавието. Махни това „хвърковато“, каза, не за друго, ами е много дълга дума и не може да се изпише нормално на корицата. Ха сега, ето как извънлитературни съображения се намесват в божем творческия процес на превода! Позапънах се, разбира се, как така ще се дам без бой, пък и на това ли са ни учили в университета, кой би посегнал на Цветан Стоянов и така нататък. После дълго и скучно обсъждахме варианти с хвърковато, хвъркато, пернато… Накрая се спряхме на „пернато“, че спестява цели три букви. Надеждата – или (при Макс Портър) скръбта – е нещо пернато… Как звучи, куцо, нали? Мъчих го и тъй, и инак, и накрая предложих, щом така или иначе се отказваме от Цветан Стоянов, да го направим „Надеждата/скръбта е твар перната“, хем образът малко по-така, хем алитерация за разкош, хем бройката на буквите не я променяме. Речено-сторено и книгата излезе с това заглавие.
Мина се известно време, повече от година, ако се не лъжа, и с мен се свърза една дама, Ангелина Василева, с въпрос чий е преводът на Емили Дикинсън с „Надеждата е твар перната“, тъй като стихът се появявал така в романа „Уиски бийч“ на Нора Робъртс (превод Весела Ангелова). Хубава работа! Възможно ли е, зачудих се, някога да съм попадал на този превод и той да е останал из дълбините на съзнанието или подсъзнанието ми, и после да е повлиял на моя избор на думи? Но пък, за добро или за зло, и до ден днешен нищо не съм чел на Нора Робъртс, тъй че няма как. Възможно ли е тогава двама души по съвсем различни пътища и по различни причини – аз броях букви с цел съкращаване и си играех с Р-тата, че на хората като мен да им е трудно да произнесат заглавието – да стигнат до едно и също решение за даден стих? Може и да е възможно, но доколко е вероятно? Ако някак си съм превъртял играта с теорията на вероятностите, мислех си, дали да не взема да си пусна едно тото и да прибера джакпота? Досвидание, издатели, сбогом и благодаря за рибата!
Колкото и да си блъсках главата, така и не измислих някакво рационално обяснение. Освен едно, което е всъщност поантата на този вече доста дълъг разказ. По това време – времето на чуденето и безплодното, уви, пускане на тото – работех по една приказка на е.е.къмингс, The Elephant and the Butterfly, много хубава история, в която обаче и слонът, и пеперудата, бяха момчета. В английския няма родове, само че авторът си ги беше обозначил ясно и навсякъде използваше местоимението he – той. Единият вариант беше да примижа леко и да ги направя „Слонът и пеперудата“, което с нищо не би смутило българските деца и най-вече техните родители. Другият вариант беше да измисля как се казва мъжкият на пеперудата. И тук ми прещрака, че няма защо да го измислям, то е измислено – пеперуд, естествено! И го има черно на бяло не къде да е, а в „Тенекиеният барабан“ на Гюнтер Грас в прекрасния превод на Надя Фурнаджиева. Добре че навремето съм го прочел, казах си доволно аз, та сега не се налага да откривам топлата вода.
Ето това е моето, може би малко сантиментално, съвсем банално и закъсняло за годините ми, прозрение: не само че думите, които използваме, са същите тези думи, които някога някъде сме прочели или подочули, но и мисловните ни процеси следват – като видоизменят, съчетават – съществуващи модели, а впоследствие преценяваме дали нещо е благозвучно или не по критерии, изработени въз основа на онова, което вече сме срещали; дори нашите „инвенции“, нашите „собствени измислици“, с които понякога толкова се гордеем, са родени от това, с което умовете ни са били захранени. И заради това – гласи рационалното обяснение – двама души могат независимо един от друг да стигнат до „твар перната“. На пръв поглед моето „прозрение“ може да изглежда обезсърчително или даже принизяващо творческата страна на изкуството на превода, но за мен то носи уюта и силата на усещането за общност и ми напомня – поне от време на време – да се замисля с благодарност за всички онези, на чиито рамене сме стъпили.