В есето си „Психология на разказвача” Олга Токарчук пита „Кой тъче в мен този разказ, кой внимателно разплита кълбото? Моя ли е тази история или вече някъде съществува…”, а после споделя личните си метафизични преживявания, свързани с героите именно от романа ѝ „Дом дневен, дом нощен”. Персонажи, които ѝ се явяват готови, които настойчиво разказват (монахът Пасхалис), или които тя години по-късно открива върху стара снимка на семейството, живяло в къщата ѝ – където разпознава героинята си Марта и пуловера ѝ с излинели илици. Впрочем жената от снимката действително се е наричала Марта.

Самото заглавие на романа „Дом дневен, дом нощен” с меката му двойственост отпраща към усещането за пропорционалност, за съвместно съществуване на различни, а вероятно и дихотомни, контрастиращи, изчерпващи възможността за нещо трето плоскости. Структурата му обаче е по-скоро флуидна, отхвърляща всякакво противостоене, приемаща всевъзможни форми и състояния. Роман, в който паралелно се разгръщат няколко персонажа, но сякаш главно действащо лице е животът, всяко проявление на живот. Гъбите, плесените, хората, основите на къщите им, предметите, скрити в недрата на земята, вълците и ножовете, смесеният дъх на материите, порестата, влажна плът на всичко съществуващо – Олга Токарчук има забележителен усет през езика да изгражда,настойчиво да припомня, че живеем в симбиоза. Че растителният, животинският и човешкият свят са общ организъм, пронизан от сънища и интенции.

Непрестанната проницаемост на световете и времената при Олга Токарчук е видима на първо място през колажната техника, която строи плътта на романа ѝ. „Дом дневен, дом нощен” съдържа няколко (но немалко) истории, чиито обединяващ център е локацията, мястото, на което се развиват. Подобна флуидна структура обаче не разкъсва повествованието, играейки с наративите, а напротив – съгражда един сложен, многоизмерен разказ, в който всичко е съ-съществуващо. Усещането за многократна повторяемост, за липса на изключителност в повечето човешки животи, за непрекъснатост в случването, за поколенията и неоригиналността в личните съдби е изиграна и на чисто формално ниво. През създаването на една и съща синтактична конструкция, която читателят с радост да улови на няколко места – светът, погледнат отвисоко: едно и също нещо в различни векове виждат и Пасхалис, и граничарят, и ясновидецът Лев. Това е сцена, „на която ѝ се случват хората, не тя на тях”, твърди героинята – основната разказвачка, тази, която е най-близо до съвременността ни и която ни изкушава да се усъмним, че е аватар на самата авторка.

Олга Токарчук, разбира се, умее да играе с идеята за превъплъщаването. И в „Правек и други времена”, и в „Карай плуга си през костите на мъртвите” наративът е полифоничен, но винаги надделява един основен разказвач, който интимно, доверително се обръща към читателя, хваща го за ръка, за да го поведе през пространства, които настоятелно носят усещането за нещо онирично, неясно, с размити очертания, непринадлежащо на твърдата, материална реалност. В тази книга дори готварските рецепти са фикция (често флиртуваща със смъртта и мухоморките, но текста също така задава въпроса защо гъбите трябва да бъдат делени по най-утилитарния признак – ядливост).

В романа съжителстват хората, бягащи от война в 20 век, и хората, живеещи в манастир няколко века по-рано, едновременно с тях се разплита историята за тайната светица Кумернис и транссексуалния монах Пасхалис, който пише житието ѝ, разказвачката и съпругът ѝ Р. преминават през влажния, вечно напоен с вода свят, взаимодействайки със съседите си, но повече – с разказите им, които се просмукват в плътта на текста, поляк се превръща във вълк, а в живота на едно съвременно семейство се явява Агнѝ – веднъж мъж, веднъж жена. И над всичко това е метафизичната Марта – с косата ѝ като пух, с раздърпаните илици, с лаконичните изречения, които не са от този свят, и имат силата да запращат героинята-разказвач в неподозираните пространства на несъзнаваното. 

Там, където светът е сложен и многоизмерен, а Бог е като хляба – „всеки получава своето късче и го опознава по свой собствен начин, но нито едно късче не съдържа целия хляб.”

Светът (и в тази книга) на Олга Токарчук е като сън – с неочаквани разклонения, с влажни подземия и пресичащи се като вектори остриета на ножове. Всеки от героите е дом. Ние сме именията, които сме погълнали и те живеят у нас така, както ние живеем в тях, почти по аналогия с Борхесовата вавилонска библиотека.

Всички проявления на живота в романа „Дом дневен, дом нощен” са нежен антином на смъртта. Но не на смъртността, текста сякаш няма съзнание за смъртност – просто всяко нещо преминава в друго или бива усвоявано с мека методичност. Наративът дори именува този процес като „стрелистата нескончаемост на света”. 

И тя се проявява – освен във всичко останало – и в акта на писане. Съхраняването на словото, създаването на пространство, което ще фиксира онова, което е било, но най-вече онова, което не се е случило и все пак съществува в колективното ни въображение. Ето това е начинът да оцеляват световете според „Дом дневен, дом нощен” – чрез историята, чрез разказа. Защото „когато нещо е застинало, смъртта вече не го заплашва”.


Текстът е публикуван за пръв път в “Литературен вестник”, бр. 24/2022 с водещ редактор Емануил А. Видински.

„Дом дневен, дом нощен” можете да поръчате тук.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.