XIII.
Какво не ти възпях, какво остана. Какво от поколенията
скрих – навярно няколко сълзи, навярно два-три шала. Но все
пак беше ли добре – за бъбреците, за обувките, неврозите. За
меланхолиите от пауновата ръж. За дефилето ти
в поезията на народите. За алхимичното в скръбта ти: беше
ли добре. За щрихите, ребрата. За въздуха от борови игли след
възторзите и колената. Достатъчно ли беше за въздишката,
за маниера. И за началото на новий свет, когато сваляш си
корсета.
За деколтето, дето носи вятъра, говорих ли, за ставите. За
гребените, вените – добре ли беше. За култа, дето си сред
младите. Сравних ли фибите ти със гондолите. Затворих ли
сезан, мане, моне, за да рисуват по роклите. Наблегнах ли
достатъчно върху грима и песимизма. Говорих ли добре за
чантите и скулите. Затова, че си принцесата на лудите. Какво
не ти възпях, какво остана. Навярно някой щрих,
навярно малко от тъгата. Не бях ли малко семпъл към ноктюрното
в смеха, походката.
Не бях ли малко по-обран за рамене ти – разкоша на
природата. Достатъчно ли беше за ушите, воплите и
диадемите. За обеците, пред които кланят се и левите, и
десните. За естетиката, с която пиеш и разливаш виното.
За клепачите ти, от които тръгва киното. Наблегнах ли
достатъчно на жеста, на детайла. За меланхолиите разлистили
безкрая казах ли. За невените в ревматизма. За приливите
в очните дъна. За гривните, обувките. За структурата,
принципа на вечността изобщо споменах ли нещо.
ако нещо съм пропуснал, зелда,
аз няма да си го простя
и с черний, гарвановий срам
един елин ще си отиде от света
като бълха
като бълха
Светослав Тодоров –
Заглавието на фона на споменаванията на различни ключови за Рахнев автори в стиховете звучи като директна препратка към Зелда Фицджералд (1900 – 1948). Но с какво всъщност го провокира образа на писателката, която през последните години преминава през метаморфоза в общественото мнение и критика – вместо просто ексцентрична личност с размирен и трагичен живот, тя все повече е разглеждана като самостоятелен творец, отвъд сянката на съпруга си Франсис Скот Фицджералд. За него тя е по-скоро символ на определена енергия.
Светослав Тодоров, Капитал Light
Емилия Найденова –
Минималистичното оформление на „Зелда“ е прекрасно. Браво на Асен Илиев – петолинието наглася тона и сме готови да се впусне в „Зелда“ – тази разкошна музика за душата. Обичам Елин Рахнев, защото след всеки прочит на неговата поезия се усещам в особен ритъм, който не може да бъде повторен от нищо друго. Повтарям думите. Тананикам ги в ума си. Стават моя мантра. Кънтят и пулсират.
Емилия Найденова, Под моста
Людмила Еленкова –
Ако драматургът Елин Рахнев бе написал „Зелда“ за театър, щеше докрай да спечели младите хора. Те и без друго го обожават. Бохемите от ново поколение търсят изпитан модел за своя неконформизъм и ъндърграунд. В „Зелда“ поетът Рахнев редуцира себе си до „един елин“. Освен характерното за всеки творец обезличаване, той сякаш влиза в роля, каквато светът му отреди. Защото „един елин“ звучи като псевдоним, измислен за виртуална среда, а там истинския човек е под въпрос. Книгата започва с посвещение – „На Кольо К., който ме разбираше“. Връзката на поет с художник никога не е в минало време, затова духът на Кольо Карамфилов приляга на Зелда съвсем естествено.
Людмила Еленкова, Lira.bg
Катя Атанасова –
„Зелда“ е книга, образ, метафора, блян, основание, упование, невъзможност, болка, скръб, лична битка, в която днес е спрял, приютил се е, тъгува, обича, проумява, разбира Елин Рахнев.
Катя Атанасова, Портал Култура
Стефани Калчева –
Книгата, която никога няма да се уморя да цитирам. Най-красивата и нежна поезия, най-специфичното рахневско присъствие.
Даниела Марчева –
„Зелда“ е апотеоз на красотата, несъвместима с този свят. Зелда е невъзможност, смисъл, необходимост и както казва самият поет: „Измислих те, за да ме има още тук.“
В „Зелда“ се преплитат музика, картини, сезони и пейзажи, красотата се примесва с грубостта и губи се в екзистенциалния си смисъл.
Даниела Марчева, THE BOOK CLUB Sofia