Вятърът, духът, дъхът

Скъпи читателю,
Романът, който за моя радост си отворил сега, разказва тежка и мрачна история, но ми се иска да вярвам, че посланието му си остава обнадеждаващо. Тук има и страници, които ще ти разкрият озарени кътчета от света, те ще те покорят и ще ти е приятно да поживееш в лоното им на брега на Дунав и в близост до друга голяма река, Прут, на място пълно с езера и блата, където като че ли нищо не стои на едно място, светът е собствената си подвижна карта, с мистериозно местещи се територии. В сърцевината на историята са положени две големи теми, които ме вълнуват и които изследвам от няколко години насам; те макар и различни, се пресичат в идеята за отсъствието – в емоционален и физически аспект – и за пагубните последствия, до които то води.
Първата тема разказва за изчезването на един беглец. Той е архитект от Букурещ и в средата на последното, и най-травматично за нас румънците, десетилетие от комунистическия режим, се опитва да преплува Дунав и да стигне до сръбския бряг, откъдето да замине за Америка и да построи, както казва той самият нещо различно от румънски комунизъм. Решението му обаче се отразява много болезнено на семейството, което той загърбва и изоставя на съпругата му Йоланда, у която се пробуждат травми от миналото, но и на двете му деца, които преживяват изключително драматично липсата на бащината фигура през осемдесетте години в Румъния. Втората голяма тема е за израстването без обич. Това е историята на по-големия син, който се явява един вид библейски Исав, израснал без обичта на вечно отсъстващата и затворена в себе си майка. Именно това отношение го осакатява духовно. В неясния, несигурен и изпълнен с опасности живот в комунистическа Румъния, разбитото семейство на един беглец може да представлява единствено и само отражение в миниатюра на големите концентрационни лагери, тоест пространство, в което се оцелява, но не се живее.

Андреа Расучану