Там там

Съществува ли онова там от детството и защо цял живот ни притегля към себе си със своята сладко-горчива носталгичност? Романът на Томи Ориндж е едновременно предпазливо завръщане към там и търсене на убежище тук. Затрупани под стъкло и метал, залутани из браузъри и технологии, забързани в невъзможен ритъм, как да поберем наслояваното с векове в сегашното си днес? Как да бъдем онези, които сме в кръвта си, без да изглеждаме като анахронизъм в съвременния свят?
Дванайсет преплетени житейски истории отвеждат в обща посока – към стадиона, на който ще се проведе Голямото оукландско пау-уау. В този многогласен разказ индианците не препускат през прериите с развята коса. Те оцеляват в градската джунгла. Индианецът сме аз, ти, ние – продължаваме да търсим своята индивидуалност, но сме здраво вкопчени в корените и миналото си. Крехки градски призраци, тръгнали след безплътните си мечти.

Удивителен литературен дебют.
Маргарет Атууд

Това не е обикновен роман. Това е внимателно, красиво изваяно слово, благодарение на което пред нас оживяват историите на реално съществуващи съвременни градски индианци… Едно надзъртане към свързаността на съществуването, към един свят, в който камъчетата не просто потъват на морското дъно, а могат да обърнат течението.
Times Literary Supplement

 https://www.youtube.com/watch?v=3D9CGdc7YHE&t=4s

Из Пролога на романа
Градските индианци са поколението родено в града. Движим се отдавна, ала земята ни следва като спомен. Градският индианец принадлежи на града, а градовете принадлежат на земята. Всичко тук съществува във връзка с всяко друго живо или неживо същество на земята. Всичките ни отношения. Процесът, който превръща дадено нещо в сегашната му форма – химична, синтетична, технологична или друга – не превръща съответното нещо в продукт, откъснат от живата земя. Сгради, пътища, автомобили – не са ли и те част от земята? Да не би да са донесени от Марс, от Луната? Или е защото са обработени, произведени и използвани от нас? Толкова ли сме различни? Нима в един момент не сме били нещо съвсем друго, хомо сапиенс, едноклетъчни организми, космически прах, неясна квантова теория отпреди Големия взрив? Градовете се образуват по същия начин както и галактиките. Градските индианци се чувстват у дома си, докато се разхождат в сянката на сградите в центъра. Познаваме силуета на сградите в центъра на Оукланд по-добре от очертанията на коя да е свещена планина, секвоите в градския парк – по-добре от дърветата в коя да е гора сред природата. Познаваме шума на трафика по-добре от ромона на реките, грохотът на приближаващ влак – по-добре от вълчия вой, миризмата на газ, прясно излят цимент и горяща гума – по-добре от мириса на кедър, салвия и традиционен хляб, който даже не е традиционен, точно както и резерватите не са традиционни, но всъщност нищо не е, всичко идва от нещо, което е било преди, което някога е било нищо. Всичко е ново и обречено. Возим се в автобуси, влакове и коли през, над и под равнини от бетон. Да бъдеш индианец никога не е означавало да се завърнеш към земята. Земята е навсякъде и никъде.