Млада жена се премества в далечна страна на Север, някога родина на предците ѝ, в която понастоящем живее богатият ѝ и наскоро разведен брат. Идва при него, за да прави онова, което умее най-добре: да му слугува.
Далеч от всички в огромната му къща насред гората, съвсем сама, докато той отсъства по работа, сред тишината на величествената природа, тя наблюдава отдалеч малкия градец в долината и запълва времето си с мисли. Местните я гледат с подозрение. Чужденка е. Дошла е неканена. Всичко може да се очаква от нея.
Всеки неин опит да бъде добра в един лош и страшен свят завършва с провал. Всяко нейно действие се тълкува погрешно. Когато започват да се случват странни и злокобни събития – овца ражда мъртво агне, кравите полудяват и се налага да бъдат изтребени до крак – всички хвърлят вината върху нея.
Един роман за жертви и палачи, за вината и неоправданите обвинения, за властта и покорството. И в крайна сметка за оцеляването.
Човек не чете роман на Бърнстийн, потъва в него като в лабиринт.
The Times
За преводача:
Ирена Алексиева е професионален преводач от английски и гръцки на български с магистратура по английска филология от Софийския университет Св. Климент Охридски и втора магистратура по новогръцка филология от Кипърския държавен университет. Има над 50 публикувани превода и е един от малкото специалисти в България по кипърски диалект.
Превеждала е Никос Панайотопулос, Андонис Георгиу, Емилиос Солому, Костас Монтис, Фредерик Форсайт, Стивън Кинг и др.
Заглавието е включено в проекта Чувствителни книги за чувствителни читатели на издателство ICU, осъществявана благодарение на финансовата подкрепа на програма “Творческа Европа” на Европейския съюз.
Стефани Калчева (потвърден клиент) –
“Да, човек спи с ботушите, казвала съм го и преди, винаги е готов да си отиде.”
Напоследък май ми върви на кратки книги, в които главният герой е особняк, на пръв поглед не се случва кой знае какво, но самата атмосфера държи в напрежение до последния момент. И така, в малък град на Север една сестра идва да живее при брат си и уж да му помага, като реално по-правилно е да се каже, че му слугува. Това е роля, с която е отраснала – винаги в грижа за някого другиго, с усещане за собствена незначителност, създадена сякаш единствено и само за да се подчинява. Искаше ми се да я хвана и раздрусам, да я накарам да се освести, но така бих била поредният човек в живота ѝ, който е решил да я наставлява. Така или иначе уж прекършеният ѝ дух към края на романа ще се окаже зловещо целеустремен. Говоря за жена, която иначе гледа телевизия без звук, но и без субтитри, защото и двете пречат на брат ѝ. Може би има много по-скандални моменти в историята, но мен това със субитритите ме довърши (“…тъй като брат ми постоянно твърдеше, че те създават почти толкова шум, колко и самият звук”).
“От детските си години имах склонността инстинктивно да отстъпвам, вероятно защото знаех още тогава, че способността да се затварям в себе си е единствената ми дарба…”.
Ако е свикнала с ролята да е невидима, то сега за пръв път ще се окаже център на внимание. Чужденка е за местните, не говори езика и всяко нейно действие се тълкува като вмешателство и заплаха. Постепенно започват да се случват неща, с които няма общо, но суеверието на градчето избива в това да ѝ припише едва ли не вещерски статут. Как иначе да си обяснят, че появята ѝ съвпада с полудяването на кравите, смърт на овца, мнима бременност на куче, птичи грип, та дори и с мана по картофите? Нейното отшелническо присъствие е злокобно, странно и я прави подходяща изкупителна жертва. Всеки неин мил жест или опит да се впише влошават ситуацията неимоверно.
Много ми беше странно когато се споменеше нещо от съвременността, защото усещането е, че действието е ситуирано някъде назад, по мое мнение едва ли не преди 1-2 века. Може би заради суеверието на местните, призрачната атмосфера и странните остарели порядки. Личи си, че Сара Бърнстийн е и поет, по красив и фин начин описва както природата, така и вътрешния свят на героинята. Не ни се налага да четем безкрайни диалози или да сме част от наситен сюжет, за да вникнем в начините, по които един човек се е оформил и да усетим какво преживява. Много ценни ми бяха нейните размисли и спомените от детството ѝ, които успяваха да внесат яснота в настоящето. Лумваха точно когато е нужно.
Разсъждавам върху последните глави от няколко дена и в мен остава усещането, че в тях е заложено повече, отколкото успявам да разбера. Това не ме отчайва – обичам когато става така, обичам книгите да са по-големи от мен, по-умни. Иначе защо са ми?
Антония Апостолова –
„Обучение в покорство“ е история за това как когато „си бях поставила за цел да изкореня гордостта и волята си“, може да стигнеш тъкмо до тяхното осъществяване. Парадоксът е, че (само)покореният човек, самотният, събраният в себе си човек неизменно става непрозрачен човек, превръща се в тайна, става не ковък, а непроницаем.
Виж повече в Литературен вестник.
Антония Апостолова