„Изхвърлени в Америка“ е изключителна творба, съвършено балансираща между ужаса от една страна и любовта от друга. Отправям предизвикателство към всички да прочетат първите седем страници на този роман и да не го довършат. Безупречна проза, история, която не губи темпото в нито един момент.
―Стивън Кинг
Когато в малката книжарничка на Лидия Перес влиза очарователен, галантен и несъмнено ерудиран посетител, който избира да си купи две от любимите книги на собственичката, животът рязко поема в различна посока. Толкова различна, че скоро за уютните и непомрачени от сериозни грижи дни на семейство Перес няма да остане и бегъл спомен.
Кой е непознатият читател? Възможно ли е зад добрите обноски и красивото лице да се крие най-безскрупулният наркобос в Акапулко? Къде минава границата между спокойното русло на живота и La Bestia – влакът на надеждата за спасение, който отнася стотици хиляди хора на север, към страната на неограничените възможности… към шанса за живот.
Изхвърлени в Америка е забележително съчетание между истински добра литература и четиво, преливащо от емпатия, драма и човечност. Роман, в който радостта от живота се редува с неподправен ужас от изроденото и пошлото в съществуването ни. Всичко това е обгърнато от стихията на майчината любов и непобедимата способност на човека да намира надежда и в най-обезсърчаващата ситуация.
Отдавна не бях отгръщал страниците на книга с такова настървение. Стегнат, интелигентен, непредвидим сюжет.
―Джон Гришам
„Гроздовете на гнева“ на нашето време.
―Дон Уинслоу
Джанин Къминс е автор на три книги: романите The Outside Boy и The Crooked Branch, както и на криминалния роман A Rip in Heaven. Живее в Ню Йорк със съпруга си и двете им деца. www.jeaninecummins.com
ВТ –
Няма измъкване от тази история. Идеално четиво по време на карантината ми беше, благодаря за преживяването! 🙂
Стефани Калчева –
Знаех, че се вдига много шум около „Изхвърлени в Америка“ (изд. „ICU“, преводач: Надежда Розова) от Джанин Къминс, но умишлено не се информирах на какво се дължи – исках да разбера сама. За книгата може да чуете, че е епос и романът на двете Америки. Сравняват я с „Гроздовете на гнева“, а имена като Стивън Кинг, Опра Уинфри и Джон Гришам са убедени, че е важен роман, може би дори романът на 2020 година.
От друга страна, се наложи турнето на авторката в САЩ да се отмени, а самата тя продължава да е прицел на много критики, които най-често изтъкват, че няма как американка да пише за наркокартелите в Мексико и за бежанците. Ни най-малко не мога да се съглася (може би по пътя на тази логика не е редно да се издава книга и за Втората световна война, освен ако авторът не я е преживял?), особено след като прочетох бележката на Къминс, от която става ясно, че в продължение на четири години е провеждавала сериозни проучвания и че има основания да разкаже точно тази история. Поради болезнени семейни случки тя се превръща в човек, който:
“…винаги, при всякакви обстоятелства се интересува от историята на жертвата повече, отколкото от тази на извършителя, вълнуват ме герои, които преминават през неописуеми трудности, хора, които успяват да преодолеят сериозни травми.”
Началото на романа е помитащо – шестнайсет души от семейството на Лидия са убити наведнъж по време на празненство в дома им, като живи остават само тя и едва осемгодишният ѝ син Лука. Дори не можем да си представим мащаба на тази загуба, която включва майката и съпруга на Лидия. Навярно и самата тя не си дава време да осмисля каквото и да е, защото осъзнава, че е настъпил моментът да избягат от Акапулко, ако искат да оцелеят. Мексико отдавна не е безопасна страна, картелите управляват неофициално и извършват престъпления безнаказано, а междувременно Лидия се е сдобила с опасен враг – Хавиер, който доскоро ѝ е бил приятел. Човек, с когото тя се запознава в собствената си книжарница, и от онези хора, за които мъжът й пише разобличителни статии. Може би, ако Себастиан не се бореше толкова непреклонно за истинност и прозрачност, тогава нямаше да е един от шестнайсетте покойници. Налага се Лидия да приеме, че те вече не са част от нейния живот, както и че досегашното ѝ битие няма да има нищо общо с това, което предстои.
Реално почти целият сюжет обхваща едно пътуване от точка А до точка Б – казано по този начин, сигурно не звучи толкова интересно, колкото е. Лидия и Лука, подобно на стотици други, искат да избягат в САЩ, за да останат живи, а това няма как да се случи с удобен полет в първа класа – първо, защото няма време да се извади разрешително за детето, и второ, понеже усещането, че някой ги следи, не ги оставя намира. Могат да ги открият по всяко едно време, тъй като е ясно, че виновникът за смъртта на роднините им няма намерение да ги пусне просто така на свобода.
Съдейки по собствените ѝ думи, Джанин Къминс се е ужасила от етикетите, които хората лепят на южноамериканските мигранти и от пълното им обезличаване, сякаш не са нормални човешки същества, които се борят за по-добро бъдеще. На един от клиповете на „Ла Бестия“ показват малко дете и го питат защо иска да отиде в САЩ. Отговорът му е простичък, ясен и кратък – иска да живее в безопасност и да се развива. Най-вероятно преповтаря чутото от родителите си, но се почувствах сломяващо безсилна пред това личице, гледащо ме от екрана, което, вместо да ходи на детска градина и да яде сладолед, се вози на един от най-отвратителните и опасни влакове в света.
„Не забравяй да се страхуваш“ и „Това не е нормално“, са се разбрали да си повтарят Лидия и Соледад (по пътя човек среща и приятели), за да не забравят, че заплахата винаги е наблизо и че нищо не е нормално. Всичко обаче си заслужава, защото на граничната стена откъм Тихуана пише También de este lado hay sueños. В превод: „И от тази страна има мечти“.
Bibs –
Великолепна книга, много човечна! Прекрасно изградена история, динамична и интересна!