Алберт Цимерман успява да изолира гена на съмнението. С обикновен кръвен тест е възможно да се провери дали човек притежава творчески заложби. Светът на изкуството е преобърнат и разделен на касти: недосегаеми, надарени бебета, доказани, зачеркнати. Организират се сафарита за творци. Талантът вече е измерима величина, но ореолът на загадъчност и неуловимост е завинаги заличен.
Недосегаеми, надарени бебета, доказани, зачеркнати – в това е превърнат светът на изкуството, след като в съвсем близкото бъдеще американският биолог Алберт Цимерман изолира гена на твореца. Не го ли притежаваш, нямаш място под творческото слънце. Тестът на Цимерман подписва смъртната присъда на съмнението и създава хаос отвъд всяка представа.
Със своя дистопичен – но притеснително реалистичен – роман, гръцкият писател Никос Панайотопулос провокира неудобни, плашещи въпроси: възможно ли е да оцелеем в свят на черно и бяло, без нюанси, категорични и неусъмнени? С какъв аршин се мери талантът? Има ли смисъл да живеем, ако няма надежда да попаднем в деликатната сянка на неясното, непредвидимото, роденото от искрата на гения?
Съмнениетое първичният материал, но и силата на твореца. Ако се премахне съмнението, тогава не говорим за изкуство, а за пропаганда.
Генът на съмнението излиза на български с подкрепата на програма Творческа Европа към Европейския съюз, като част от мащабен проект на издателство ICU, озаглавен Чувствителни книги за чувствителни читатели (2023 – 2025).
Тегло
0.300 кг
Размери
21 × 14 × 3 см
Илюстрации и корица
Таня Минчева/Kontur Creative
Редактор
Невена Дишлиева-Кръстева
Коректор
Ива Колева
Предпечат
Асен Илиев
Дата на излизане от печат
17.7.2024
Издание
Мека корица, Първо издание
Формат
140×210
Брой страници
200
Жанр
Романи
Език
Български
Националност
Гърция
Вид литература
Преводна литература, Художествена литература
Автор
Никос Панайотопулос
Никос Панайотопулос е роден в Атина през 1963 г. Автор е на сборниците с разкази Вината на материалите (1997), Почерк (2016) и Неспокойни тела (2020), както и на романите Дневникът на един извънземен (1998), Генът на съмнението (1999), Икона (2003), Децата на Каин (2011) и Съвсем сам (2018), издаден първо във Франция, на френски език, в поредицата Какво означава животът за мен на издателство Editions du Sonneur.Освен с писане на проза се занимава професионално и с писане на сценарии за кино и телевизия още от 90-те години на миналия век, като е създал десетки сценарии за игрални филми, отличени на филмови фестивали в Гърция и в чужбина. Наред с творческата си дейност води курсове и семинари за сценаристи във висши училища по филмово изкуство в Гърция.Романите и разказите му са издадени на много езици, включително на италиански, френски, немски, словенски, сръбски, китайски и португалски, от престижни издателства като Gallimard във Франция, Crocetti Editore и Ponte Alle Grazie в Италия, Reclam в Германия. Носител на отличия, сред които наградата на фондация Панайотис Харис към Атинската академия на науките.Романът му Генът на съмнението е преведен на седем езика.
1 отзив за Генът на съмнението
Оценено на 4 от 5
Цветелина Марева –
Тази книга много ме изненада. Признавам, че не очаквах чак такъв page-turner. Нямах търпение да прочета финала, защото през цялото време очаквах обрат, който ще издигне книгата още едно ниво нагоре. Така се и получи.
Сюжета няма да разказвам, има си анотация за тази цел, пък и на мен самата такъв тип отзиви не са ми любопитни. Ще споделя на какви мисли ме наведе книгата мен. Да, ясно е, че самата тема за откритието на гена на твореца чрез кръвен тест, сама по себе си е увлекателна и притегателна. Въпросите за смисъла и ролята на съмнението в създаването на изкуство предполагам сме си ги задавали всички, които имаме интерес в тази област. Несигурността и страхът от посредственост са неизбежни в процеса на творчество. Поне аз самата съм намирала много повече дълбочина в произведения, които не спестяват тази човешка слабост, и признавам, че предпочитам и общуването с такива хора. Да не се страхуваш да покажеш уязвимостта си, е conditio sine qua non за всеки, който се захваща с изкуство.
От години ми е тема, по която често си мисля, и потребността от признание, от външна валидация. Кое те утвърждава като творец всъщност? Кой е повратният момент: процесът на създаване, срещата с публиката или получаването на признание от нея и/или професионалната критика?
И ако е първото, къде е границата между графоманията и талантливото писане например? Кой я задава? Защото, ако пък е второто, този роман показва ясно колко лесно се поддава на влияние читателският вкус, както и този на т.нар. критици.
Едно от когнитивните изкривявания cognitive bias, за което се говори в психологията, е влиянието от авторитети. Това важи в особена степен за възприятието на изкуство. Да, малцина ще си признаят, че предпочитанията им към дадено произведение всъщност са повлияни от прочетен хвалебствен отзив или получена престижна награда, но можем ли наистина да сме толкова сигурни в това.
Никос Панайотопулос е написал остроумен и находчив роман, в който с добронамерен хумор разглежда тези въпроси чрез забавни препратки към известни имена от психологията и литературата. Книгата се чете бързо, стилът е динамичен и кинематографичен, с много хубави диалози.
Поредното заглавие от издателство ICU, което бих препоръчала.
Цветелина Марева –
Тази книга много ме изненада. Признавам, че не очаквах чак такъв page-turner. Нямах търпение да прочета финала, защото през цялото време очаквах обрат, който ще издигне книгата още едно ниво нагоре. Така се и получи.
Сюжета няма да разказвам, има си анотация за тази цел, пък и на мен самата такъв тип отзиви не са ми любопитни. Ще споделя на какви мисли ме наведе книгата мен. Да, ясно е, че самата тема за откритието на гена на твореца чрез кръвен тест, сама по себе си е увлекателна и притегателна. Въпросите за смисъла и ролята на съмнението в създаването на изкуство предполагам сме си ги задавали всички, които имаме интерес в тази област. Несигурността и страхът от посредственост са неизбежни в процеса на творчество. Поне аз самата съм намирала много повече дълбочина в произведения, които не спестяват тази човешка слабост, и признавам, че предпочитам и общуването с такива хора. Да не се страхуваш да покажеш уязвимостта си, е conditio sine qua non за всеки, който се захваща с изкуство.
От години ми е тема, по която често си мисля, и потребността от признание, от външна валидация. Кое те утвърждава като творец всъщност? Кой е повратният момент: процесът на създаване, срещата с публиката или получаването на признание от нея и/или професионалната критика?
И ако е първото, къде е границата между графоманията и талантливото писане например? Кой я задава? Защото, ако пък е второто, този роман показва ясно колко лесно се поддава на влияние читателският вкус, както и този на т.нар. критици.
Едно от когнитивните изкривявания cognitive bias, за което се говори в психологията, е влиянието от авторитети. Това важи в особена степен за възприятието на изкуство. Да, малцина ще си признаят, че предпочитанията им към дадено произведение всъщност са повлияни от прочетен хвалебствен отзив или получена престижна награда, но можем ли наистина да сме толкова сигурни в това.
Никос Панайотопулос е написал остроумен и находчив роман, в който с добронамерен хумор разглежда тези въпроси чрез забавни препратки към известни имена от психологията и литературата. Книгата се чете бързо, стилът е динамичен и кинематографичен, с много хубави диалози.
Поредното заглавие от издателство ICU, което бих препоръчала.