Един проект на издателство ICU, осъществен с медийната подкрепа на “Аз чета” – най-обичаният сайт за книги и четене
“Двайсет и четири изключително интересни, светло или тъмно тъжни и красиви монолога за отсъстващи бащи с огромните им прилежащи околности.” (Нева Мичева)
Истории за бащите си споделиха:
Кети Иванова, дъщеря на Ненчо Бързашки
Цветана Кръстева, дъщеря на Кръстьо Кръстев
Теа Денолюбова, дъщеря на Денолюб Николов
Мария Касимова-Моасе, дъщеря на Хиндо Касимов
Василена Чонова, дъщеря на Стефан Чонов
Марин Бодаков, син на Христо Бодаков
Камен Алипиев, син на Цветан Алипиев
Силвия Чолева, дъщеря на Никола Чолев
Биляна Курташева, дъщеря на Радослав Курташев
Валентин Дишев, син на Дико Дишев
Катя Атанасова, дъщеря на Богдан Атанасов
Екатерина Петрова, дъщеря на Тилко Петров
Надя Радулова, дъщеря на Цветан Радулов
Зорница София, дъщеря на Недялко Попганчев
Димитър Коцев-Шошо, син на Константин Коцев
Ина Иванова, дъщеря на Тодор Тодоров
Ерна Ангелова, дъщеря на Оханес Харутюнян
Златна Костова, дъщеря на Коста Трифонов
Мариана де Мео, дъщеря на Йордан де Мео
Манол Пейков, син на Костадин Чонов
Райна Димитрова, дъщеря на Атанас Митев
Елена Панайотова, дъщеря на Панайот Панайотов
Маргарита Велева, дъщеря на Здравко Велев
Василена Мирчева, дъщеря на Красимир Мирчев
“Бащите растат. Понякога се превръщат в призраци и тревожат някой мрачен Елсинор. Друг път са непоклатими като Каменния гост…” В тази книга са събрани две дузини разкази за начините, по които покойните бащи остават с децата си. Отворените от тях празноти са място за размисъл за едни, убежище за други, за трети – обида. Като говорят за баща си, едни говорят за приятел, други за ангел, трети за странник, четвърти за себе си. Едни са осиротели твърде рано, други – “няма изчисления, които да накарат смъртта на любим човек да изглежда навременна”. Едни бащи са герои на публиката, други са “от онези герои, за които малцина си спомнят и за които няма да бъде написана книга”.
“Бащите не си отиват” е за живота и за смъртта. За щастието, което “не е банално, защото е лично”. За възпитанието като опора. За необходимостта от възхита. За упоритостта да си добър. В тези страници се съдържа и още нещо: един косвено нахвърлян, но рядко убедителен портрет на нацията с елементи история, които тепърва ще свикваме да изговаряме. “Не познаваме своите родители – заявява една от разказвачките. – Какви са били, как е минала младостта им, игрите им, какво са обичали, за какво ги е боляло, какво са си мечтаели в летните нощи, как са се справяли с живота, със своите родители, с липсата на свобода, с липсата на любов? Това нямахме време да попитаме…” Между тези корици има и време, и въпроси, и отговори.
Нева Мичева
Фото: Илия Димитров, mediacafe.com
Юлика Новкова –
Има книги, чиито послания-идеи остават с теб за винаги и най-ценното е как всяка история тук доказва малката теза, че бащата никога не си отива. Макар да познавам повечето заглавия на издателството и да ги обичам всичките, тази си остава една от най-скъпите и лични за мен книги, защото ти напомня какво е да си бил обичан от Баща си и как това огънче остава в теб, докато сърцето ти бие. Препоръчвам!