Откъс от „Роуз е изчезнала“ от Катя Кету

 

 

Романът на Катя Кету „Роуз е изчезнала“, част от поредицата “По пътя”, разказва за културния сблъсък и асимилация, появили се между общността на финландските имигранти и коренното население на Северна Америка през 20. век. Този страстен любовен роман е посветен на идентичността и на това да съществуваш между две култури.


Прочетете откъс и очаквайте книгата на 27 септември!

ФЕВРУАРИ 1973 г.

Лемпи, любимо мое детенце, пиша ти това писмо със сковани от студ ръце, но сърцето ми изгаря. Камината в дневната в Подвиг пуши, a коминът не засмуква въздуха. Остават точно десет дни до изчезването ми. Мразът плете розички по прозорците, снегът си играе по озарените от слънцето преспи, трупа жестоко по заледената им повърхност, сякаш иска да ни отнеме възможността за пролет. Мен обаче ме изгаря огън, защото се случи нещо, което трябваше да стане още много отдавна, нещо, което извади живота ми от релсите, а с това и твоя, и макар всичко това да се случи току-що, на билото край старото гробище, вече успя да промени нещата. Срещнах Уендиго, месоядното чудовище, и го разпознах след толкова десетилетия. Мислех си, че съм успяла да избягам от него. Бъркала съм.

В известен смисъл вината е твоя, прости ми, малко се закачам с теб, скъпа ми щерко, но все пак е факт, че нищо нямаше да се случи, ако не беше онази твоя простъпчица. Малката ти, нежна простъпчица. Намерих под леглото ти фигурката на зеления войник и си спомних, че беше играчка на Джим, сина на Тим Сивокожия, макар че той вече се издължи като бор и замина за Виетнам. Беше се случило нещо между вас онзи път, по времето на Пролетния потоп. Беше откъснала крака на играчката и знаех, че синът на Тим току-що е бил ранен, П.У. те укори за това, каза, че ти си причината за лошия му късмет, ти се разплака, детето ми, а аз забързах със ските да отнеса пластмасовия чичко и аленочервени пластмасови рози на гроба на жената на Тим Сивокожия, майката на Джим, издумках и молитва с тъпана. Но имаше и още нещо. Безпокойство. Трябваше да отида
там, защото знаех, че нещо ще дойде. Мразът омекна и поспрях да погледам пламналия хоризонт откъм билото с боровете. Видях те долу да трамбоваш към мен със снегоходките откъм Пеещите лесове и сърцето ми трепна от радост, задето баба Хелми те е пуснала да си починеш от хубавото ново училище и града. Видях те как тупна в пряспата и шапката ти падна, спуснах се към теб, но не успях да стигна навреме. Откъм жилището на католическия пастор иззад завоя с хрущене се зададе черно шеви. Сякаш на забавен каданс видях как прозорецът се спусна със стържене. Разпознах гърба, извит като питанка, и в ясния въздух надуших праха от тебешир и сивотата, сърцето ми застина. Мислех си, че съм успяла да избягам от него. Мислех си, че съм успяла да те скрия от него. През прозореца се подаде ръка в ръкавица и сред парата от устата му чух думите:

– Не бой се.

Разпознах ги. Не бой се.

Времето спря. Изкриви се.

После секундите запрепускаха в галоп, мигом успях да стигна до колата и те притиснах в пряспата. Същите сини като синина очи се впиха в мен откъм миналото, то се усмихна и помаха с копито, облечено в черна кожена ръкавица. Сигурна съм, че ме разпозна. На това място разбрах, че няма как да оставя чудовището да се разхожда свободно и живо. Онова, от което бях бягала цял живот, стоеше там, на една ръка разстояние, но не направих нищо, само вдигнах шапката от земята и я изтръсках.

Скова ме ужас, бях осъзнала, че Уендиго е намерил и теб. От онзи момент предприех приготовления и следях всяка твоя стъпка, твоите открити, изпълнени с упование физиономии са прогорили ретината ми и скърбя, задето няма да смогна да ти разкажа всичко необходимо: какво у теб е оджибве, а оттам и анишинабе, народът на Трите огъня, и какво у теб е пристигнало през океана от Стария свят заедно с баба ти и дядо ти, както муха пълзи по стъклото на прозореца. Ти имаш две страни – оджибве и финландска, и те се смесват в мощен водовъртеж в кръвта ти, но и се бият помежду си. Би трябвало да ти разкажа за Мидейуин, общността на знахарите, и как земята с форма на коруба на костенурка живее под краката ти, как говори червената Планина на лулата, салвията пее, водите размишляват, как парченцето камък, закачило се за обувката ти, притежава душа, а планините – сила. Как всяко растение и животно си имат предназначение, стига да умееш да ги слушаш, и всичко съдържа собствения цяр на природата Mahki-kaa.

Изрових от чекмеджето на скрина ножа на Дядо Хейнари с резбованите думи: Got Sisu*?

* Имаш ли сису? (англ.) – т.нар. сису е най-характерната черта на
финландския национален характер, въплъщава добродетели като издръжливост, силен дух, стоицизъм, смелост, устойчивост и др. Б. пр.

Превод от фински: Росица Цветанова