– За какво се разказва? – попита Конър, когато чу за филма.
– За една жена в една къща – отвърна Нора.
– Само толкова?
„Нора Уебстър“ е роман, изграден като пъзел. Колъм Тойбин пише първата глава през пролетта на 2000 г. и завършва последната през септември 2013 г. Романът отчасти е автобиография – майката на автора е прототип на Нора, самият Тойбин е прототип на Донал, а заради личната тематика ръкописът е изоставян няколко пъти в процес на писане.
Продължителността на написване подсилва едно изначално усещане за преднамереност в творбата: от метода, през стила, до сюжетна линия и герои, „сдържано натрупване“ е словосъчетанието, което описва „Нора Уебстър“. Натрупване на внимателно подбрани сцени през годините. На изречения без излишни думи, които постепенно и изящно изграждат тон и атмосфера. На пространство, време и сюжет като осмислени и моделирани реквизити за вникване в персонажите. Сглобено от спомени, универсални човешки преживявания и крепки наблюдения, всичко това изгражда пълнокръвния лик на една обикновена жена в интимна схватка с всепоглъщаща скръб. Но не от онази скръб, която моментално лумва в пламъци при тъжна вест, а от скръбта-следствие, която тихомълком се прокрадва в ежедневието и наводнява пространството понякога сякаш перманентно, а често и неусетно.
Затова и разказът се разгръща постфактум – следствие от смъртта на Морис, съпруг на Нора. Напрегнатата сюжетна линия е в миналото още от началото, а „Нора Уебстър“ изследва естественото продължение – тягостното личностно преоткритие в коренно променен живот. Тук сюжетът е съвкупност от ежедневни моменти, които са едновременно конкретни и универсални: също като частите на пъзел, извадени от контекст, случките сами по себе си не значат много, но разглеждани заедно, ясно разкриват задкулисните, дълбоки човешки процеси. Въпросът, изследван в романа, не е „Защо?“, отнасящ се до трагедията, а е „И сега какво?“… Как нагаждаме парчета след такава трагедия в пъзел от преди нея?
Това е повест за скръбта, която изпълва и редефинира хронотопа настояще, така че целият фиктивен свят на Нора Уебстър – всеки филм, всяка лятна къща, всяко малко градче, в което всеки познава всеки, всеки непринуден разговор и всяка празнина в „свят, изтъкан от отсъствия“ – неусетно се подчинява на скръбта и въплътява езика ѝ, тишината. Самият Тойбин казва: „В провинциална Ирландия от 60-те и 70-те никой не знае за процеса на себеизграждане след загуба, защото думата „скръб“ дори не присъства в речника. И това, което се случва, е че „тишина“ се развива“.
Тишината на Нора е тайна, която читателят вижда в несъответствието между мислите и държанието на героинята и която семейството ѝ интуитивно отбягва. Тишината на Нора също така не е единствената тишина: дъщерите и сестра ѝ „се разбират без думи“ и се сближават именно заради отсъствието на Нора и Морис, малкият Донал заеква откакто Морис постъпва в болница, като понякога съвсем не успява да говори… Тишината на Нора не е споделена, защото е на езика на интимна болка, която задушава способността да „говори нормално“, а когато Донал не успява да се изкаже и тя отклонява поглед, пропастта между нея и Другия се усеща най-ярко. Така тишината се превръща и в убежище от външния свят, който „смята, че Нора трябва да престане да тъгува“. И когато Нора припряно пътува към Джоузи заради подозрения, че синовете й са били малтретирани, Тойбин тихо и натрапчиво припомня:
– Какво им се е случило тук? – попита Нора.
– Предполагам са забелязали тишината – каза (Джоузи).
– Тишината? Само това?
Да, само това.
Както Columbia Magazine пишат в ревю на романа: „Това е мъка, оцветена не в техниколор, а в гамата на приглушените сиви“. С търпение и майсторство Тойбин изследва тази сивота, езика като бариера, езика като тишина, тишината на скръбта, скръбта като наводнение, от което Нора се мъчи да достигне въздуха. Без внезапен катарзис, бавно, страница по страница, без сентимент, сред „чужди“ пространства и без мелодрама романът показва как една майка, съпруга, една жена в една къща и най-вече един обикновен човек се учи да живее със скръбта – или въпреки нея.
Автор: Дея Бояджиева