„На смелите се прощава” е роман взрив. Тук любовта е спасение, приятелството – въпрос на чест, а разстоянията сближават. Характерният стил на Крис Клийв е още по-зрял и запомнящ се, а разтърсващите сцени на човечност са на всяка страница – в бомбардирания Лондон или в обсадена Малта. Епоха – Втората световна война.
Задължителна книга за всеки, който не се бои да се потопи в бурното море на добрата литература.
Очаквайте съвсем скоро! А дотогава можете да прочетете откъс от книгата.
Септември 1939 г.
Мери едва не се разплака, когато разбра, че първата ѝ задача като учителка ще бъде да евакуира учениците си извън града. А когато установи, че Лондон е евакуирал животните от зоологическата градина преди децата си, побесня. Ако наистина се налага, то поне би трябвало столицата да цени децата повече от папагалите и мускусните бикове.
Освежи червилото си, като се гледаше в джобно огледалце, и вдигна ръка.
– Кажете, госпожице Норт?
– Не е ли безобразие да евакуираме първо животните?
Каза го пред всички деца, изпълнили сборния пункт пред празния Лондонски зоопарк в очакване да бъдат евакуирани. Настъпи сдържано оживление. Директорката я изгледа хладно, което разколеба увереността на Мери в собствените ѝ думи. Обаче със сигурност не беше правилно да дадат на животните по-добър шанс за оцеляване. Нима не е направил точно същия избор и отегченият старец, заръчвайки на Ной да вкара в ковчега безсловесeн добитък, вместо пълни с живот деца, способни да му отговарят? Ето така Потопът е удавил най-добрите човешки потомци. Eто затова днешните хора са невъздържани наследници на ноевите синове Хам, Сим и Яфет и са способни да обявят война в сезон, в който Мери планира да си извади камгарените дрехи.
Директорката просто въздъхна. И така: забавянето се дължало на това, че при мармозетките не се налага да се слагат етикети с имената им върху багажа, не е нужно някой да ги придружава по време на пътуването с влак втора класа, нито да се грижи да им бъде осигурено подходящо семейство в Котсуолдс. На по-низшите примати им е достатъчен товарен вагон и стабилно хапване, щом пристигнат. Виж, по-висшите човекоподобни с имена като Хенри и Сара имат цяла гама от нужди, които една уважаваща себе си бюрократична система би трябвало не просто да очаква, ами и да е готова да задоволи, и дори нещо повече – да опише във формуляри, които от своя страна трябва най-напред да се върнат от печатницата.
– Разбирам – отрони Мери. – Благодаря ви.
Разбира се, че това е причината. Ненавиждаше да е на осемнайсет. Прозренията и негодуванията прогарят здравия разум както нажежени въглени готварски ръкавици. Значи това била причината Лондон все още да е пълен с деца, а зоологическата градина да стои празна, в будката отпред да отлежават непродадени и изгубили надежда триста фунийки с ядки за маймуните.
Отново вдигна ръка, но я остави да се отпусне покрай тялото ѝ.
– Да? – погледна я госпожица Вайн. – Нещо друго ли има?
– Извинете. Не, няма нищо.
– О, хубаво.
Директорката за момент отмести очи от редиците ученици. Спря върху Мери поглед, в който не липсваше снизходителност.
– Не забравяйте, че сега сте от нашата страна. Нали разбирате, от страната на възрастните.
Мери имаше чувството, че усеща как костите ѝ пращят от негодувание.
– Благодаря ви, госпожице Вайн.
В този момент единственото цветнокожо дете в училището усети възможност, откъсна се от групата и прескочи заключената порта на зоопарка. Директорката се завъртя.
– Закари Лий! Връщай се веднага!
– Или какво? Ще ме изпратите извън града?
Цялото училище ахна. Негърчето – десетгодишно и недосегаемо – изкозирува. Прехвърли тънките си кафяви крачета над горния край на портата, като използва двете О-та от ковано желязо от надписа ЗООПАРК вместо гривни на гимнастически кон, в следващия миг вече беше изчезнал от поглед.
Госпожица Вайн се обърна към Мери.
– Няма да е зле да върнете чернокожия обратно, какво ще кажете?
Първата ѝ военновременна спасителна операция. Бакърено-руса и неопитна, Мери Норт претърси изоставения зоопарк, като се придържаше към все още добре поддържаните пътеки. Останала сама, се почувства по-добре. Тайничко извади цигара. Потърка вежда със свободната си ръка, уверена, че жестът ѝ ще прогони чувството за безнадеждност, което започваше да я обзема. Можеше да се справи с всички пречки така, както изтупва пепел от ръкава си или гони пчела обратно през отворен прозорец.
Вече беше претърсила заграждението на жирафите и бърлогата на големите котки. В един момент дочу покашляне и се промъкна в клетката на човекоподобните маймуни през отключената врата. Закрачи през сламата и стъпките ѝ разнесоха мирис на урина и мускус, при което сърцето ѝ заблъска от страх. Но се надяваше да е малко вероятно някой служител в зоопарка да е пропуснал цяла горила, докато е броял пасажерите в товарния вагон по време на евакуацията.
– Излез, Закари Лий, знам, че си тук някъде.
Усещането да се намира в клетката на горилите и да гледа навън през замърсеното стъкло ѝ се стори зловещо.
– Е, хайде, де, Закари, миличък. И на двама ни ще докараш неприятности.
Пак покашляне, после шумолене под сламата. Накрая гласец с приятен американски акцент:
– Няма да изляза.
– Добре тогава – каза Мери. – В такъв случай двамата с теб ще гнием тук, докато приключи войната, и никой никога няма да разбере какви свои таланти може би сме щели да разкрием в хода ѝ.
Тя седна до момчето, като преди това разстла червеното си яке – с розовата копринена подплата надолу – върху сламата, за да си подложи. Трудно ѝ беше да остане намръщена. Кой каквото ще да говори за войната, но точно благодарение на нея Мери се измъкна от пансиона точно преди следобеда, в който щяха да имат два часа френски, така че нищо чудно да я очакваше и още някой бонус. Запали още една цигара и издиша дима срещу сноп слънчева светлина.
– Може ли и за мен една? – попита детското гласче.
– Чудесно конструиран въпрос – похвали го Мери. – Но отговорът е не. Чак когато станеш на единайсет.
Откъм сборния пункт се чу пронизителен звук на свирка. Би могъл да означава, че към Лондон наближават бомбардировачи, или пък че децата са били разделени на два сравнително равностойни отбора, за да играят бейзбол.
Закари подаде глава от сламата. Мери все още се изумяваше от тъмната му кожа и кестенявите очи. Когато видя усмивката му за пръв път, проблясването на розовия му език я възхити. Беше си го представяла не чак кафяв, но със сигурност толкова противоположен на розовото, колкото е черната на бялата кожа. Може би синкав, като на гущер. Нямаше да се изненада, ако кръвта му беше черна, а изпражненията – с цвят на слонова кост. Той беше първият негър, когото виждаше отблизо – ако не се брояха плакатите, които рекламираха комедийни представления с чернокожи – и даже пред тях едва се сдържаше да не зазяпа глупаво.
Сламата беше останала по косата му.
– Госпожо? – попита. – Защо са отвели животните?
– Всяко по различна причина. – Мери започна да ги изброява на пръсти. – Хипопотамите, защото са толкова големи страхливци, вълците, защото никога не може да си сигурен, че са на твоя страна, а лъвовете, защото те ще бъдат пуснати с парашути директно в Берлин, за да се бият с големите котки на Хер Хитлер.
– Значи и животните са във война.
– Разбира се, че са. Нямаше ли да е абсурдно, ако бяхме само ние?
Изражението на лицето на момчето показваше, че преди не беше мислил по въпроса.
– Колко е седем плюс седем? – възползва се от случая Мери.
Момчето започна да смята със съсредоточеното и прилежно усърдие на дете, решено да продължи, поне докато му свършат пръстите. Не за пръв път тази седмица Мери потисна едновременно усмивката си и приятното подозрение, че преподаването може да се окаже не чак толкова лош начин за прекарване на свободните часове между закуската и появата в обществото.
Във вторник сутринта, след като взе дневника и преди да налее мляко в стъклени шишенца, Мери написа имената на трийсетте и едно деца от класа ѝ върху кафяви етикети за багаж и пристегна връвчиците им около най-горния илик на всяко от палтата им. Разбира се, в момента, в който тя им обърна гръб, децата си размениха етикетите. Все пак бяха човешки същества, нищо че все още не си бяха направили труда да пораснат на височина.
И разбира се, тя упорито ги наричаше с разменените имена, дори онези момчета, които се бяха сдобили с име Илейн, и онези момичета – с Питър. И беше абсолютно сериозна, когато се обръщаше към тях по този начин. Харесваше ѝ, че е толкова лесно да ги накара да се смеят. Оказваше се, че единствената разлика между децата и възрастните е в това, че децата са готови да направят двойно повече усилия в името на това да не се чувстват нещастни.
– Дванайсет ли е? – попита Закари.
– Кое?
– Седем плюс седем – напомни ѝ той с раздразнения тон, запазен за възрастни, които задават въпроси, без да взимат предвид усилията, изразходени за достигането до отговор.
Мери се извини с кимване.
– Дванайсет е съвсем топло.
Свирката зазвуча отново. Чайките с надежда кръжаха над огражденията. Споменът за времето за хранене още не си беше отишъл. На Мери ѝ стана тъжно. Графиците на целия свят прелитаха през небосвода и се рееха с вятъра.
– Тринайсет?
Мери се усмихна.
– Искаш ли да ти покажа? Умно момче си, но си на десет, а все още не се справяш добре със смятането. Предполагам, че никой не си е направил труда да те научи.
Тя клекна в сламата, хвана ръцете му – продължаваше да се изумява, че не бяха по-топли от ръцете на бяло дете – и му показа как да изброи още седем, след като е започнал от седем.
– Разбираш ли сега? Седем плюс седем е четиринайсет. Просто не трябва да спираш да броиш.
– Аха.
Изненаданото и разочаровано изражение, което придобиваха момчетата, когато магията толкова лесно отстъпваше пред логиката.
– А колко ще получиш, ако събереш три седмици, Закари, след като вече имаш две?
Момчето огледа изпънатите си пръсти и погледна към нея.
– За колко време?
– Какво?
– За колко време ни изпращат там?
– Докато в Лондон отново стане безопасно. Няма да отнеме дълго.
– Страх ме е да отида в провинцията. Иска ми се и баща ми да дойде.
– Няма как родителите да дойдат. Работата им е важна за войната.
– Вярваш ли го.
Мери тръсна глава.
– Разбира се, че не. Работата на повечето хора е безполезна и в най-добрите времена, не мислиш ли? Секретари, застрахователни агенти и учители по измислени езици. Повечето от тях биха били по-полезни, ако рецитираха стихотворения или пълнеха чорапите си с брокат.
– Баща ми играе в негърското шоу в Лицея. Това полезно ли е?
– Със сигурност е добре за настроението на хората. Ако нямаше нужда от тези представления, смея да твърдя, че актьорите щяха да бъдат евакуирани още преди дни. На някой госпъл влак, не мислиш ли?
Момчето не се усмихна.
– Няма да ме искат извън Лондон.
– Защо?
Огорченото изражение, което придобиват децата, сблъскат ли се с неспасяем глупак.
– О, разбирам. Хм, предполагам, че просто ще са адски любопитни. В началото може да очакваш да те ръчкат и смушкват, обаче като осъзнаят, че черното няма да се отмие, съм сигурна, че няма да имат нищо против теб. Хората общо взето са справедливи.
Момчето изглеждаше отнесено в мислите си.
– Както и да е – продължи Мери. – И аз ще съм с теб, където и да се озовеш. Обещавам, че няма да те изоставя.
– Ще ме мразят.
– Глупости. Все пак не чернокожите комедианти превзеха Полша. Да не би Судетска област да беше окупирана от трупа черни актьори?
Той я изгледа търпеливо.
– Разбираш ли? В провинцията ще предпочетат теб пред немците.
– И все пак не искам да отивам.
– Но това е най-забавното. Това е просто една голяма игра, в която отиваш, където ти е наредено. И всеки, който е някой, участва.
Тя с изненада установи, че въобще не ѝ пречи да бъде командирована извън Лондон. Наистина беше една огромна рулетка – така трябваше да се гледа на ситуацията. Децата щяха да подишат малко провинциален въздух, а тя… е, какво е провинцията, ако не безчет Хийтклифци на дълъг повод?
Да приемем, помисли си тя, че тази война ще изненада всички ни. Да допуснем, че влакът ще ни отведе на някое диво място, далеч от тези благопристойни улици, където всеки трети знае клюка за майка ми или е съгласен с политическите възгледи на баща ми.
Представи си се в провинцията, в красиво селце с жизнени млади хора, чийто живот е запокитен в нова посока от войната. Ще се получи нещо като въртенето на калейдоскоп, обаче с грамофони и танци. Напук на приятелката си Хилда, Мери ще се влюби в първия що-годе интригуващ мъж.
Стисна ръката на цветнокожото момче, зарадвана от усмивката му, която свързваше със собственото си добро настроение.
– Хайде – каза. – Да се присъединим към останалите, преди съвсем да сме изпуснали забавата.
Станаха от сламата и тя изтупа момчето. Беше кльощаво, със сепнат поглед – създаваше впечатлението, че му е направена цялостна рентгенова снимка – с непокорна кошница тъмна коса. Мери поклати глава и прихна в смях.
– Какво?
– Закари Лий, честно казано не знам защо въобще се занимаваме да те евакуираме. Изглеждаш сякаш вече си бил ударен от бомба.
Момчето се навъси.
– А ти пък пушиш така.
Имитира пушаческия маниер на Мери, като я докара на Бети Дейвис, сякаш горящата Крейвън А бе повдигана от невидима сила. Цигарата, под напън нагоре, изправяше елегантно китката, а показалецът и средният пръст се сключваха над нея в жест на благословия, дадена от изпълнен с досада светец.
– Добре, прав си! – призна Мери. – А сега ми покажи ти как би пушил.
С ловкостта на магьосник, който прави фокус с монета, Закари завъртя въображаемата цигара така, че горната ѝ част да се скрие в дланта му. Озърна се внимателно наляво-надясно, всмука дълбоко, след което отвърна лице и открехна лекичко ъгълчето на устата си, за да изпрати струя дим надолу към сламата. Издишането стана толкова бързо, почти незабележимо, врабче, изакало се от клон.
– Мили Боже – възкликна Мери. – Пушиш така, сякаш светът е напът да ти го забрани.
– Пуша като мъж – с нотка на отегчение каза момчето.
– Хубаво значи. Ако не броим писането, четенето и смятането, не мисля че има на какво да те науча.
Хвана го за ръката и тръгнаха заедно, той я попита дали лъвовете ще бъдат пуснати над Берлин през деня или през нощта, а тя отговори, че според нея ще е през нощта, защото те са основно нощни животни, но пък кой знае по време на война?
Минаха през турникетите на изхода. Мери го пусна да върви пред нея, защото би било твърде нелепо момчето да хукне да бяга пак, след като тя вече е минала през еднопосочните турникети. На негово място подобна възможност със сигурност би ѝ се сторила твърде забавна, за да ѝ устои.
Видяха учениците строени в редици по трима на поляната. Мери държеше ръката на Закари хлабаво, докато директорката не я стрелна с поглед. Тогава тя сви пръсти в безмълвно напомняне, че момчето не бива да се опитва да бяга.
– После ще се оправям с теб, Закари – погледна го госпожица Вайн. – Веднага щом имам на разположение сграда, където да мога да те накажа, очаквай да си получиш наказанието.
Закари се ухили вбесяващо. Мери забърза с момчето покрай наредените ученици, докато не стигна собствения си клас. Изведе стеснителната и здравомислеща Фей Джордж от редицата ѝ и я инструктира да държи здраво за ръката хванатия беглец и да не го пуска. Фей се подчини, но преди това извади ръкавиците от джоба на якето си и ги нахлузи. Закари го прие без коментар, вперил поглед право пред себе си.
Директорката застана до Мери, ноздрите ѝ, доловили миризмата на цигарен дим, трепнаха, а погледът ѝ многозначително се заби към небесата. Сякаш там горе прелиташе бучаща ескадрила бомбардировачи, която Мери кой знае как не беше забелязала. Госпожица Вайн стисна Закари за раменете. Разтърси го, някак разсеяно, но без да пести емоции. Сякаш искаше да попита: И какво да те правим сега?
– Вие, младите, нямате представа колко е трудно – каза директорката.
Мери предположи, че забележката е към нея, въпреки че като нищо можеше да е и към детето или пък – предвид, че директорката гледаше към небето – към младите пилоти от Луфтвафе, а защо не и към някой безгрижен херувим.
Мери прехапа бузата си от вътрешната страна, за да сдържи усмивката си. Госпожица Вайн ѝ харесваше – явно не беше изцяло направена от пепелянки и кринолин. Но в същото време беше толкова досадно предпазлива, все едно нямаше никаква вяра на живота.
– Съжалявам, госпожице Вайн.
– Госпожице Норт, прекарвали ли сте време в провинцията?
– О, да. Ходим на почивки в избирателния район на баща ми.
Изрече точно това, което избягваше да изрича.
Госпожица Вайн пусна раменете на Закари.
– Може ли да поговорим насаме, госпожице Норт?
– Разбира се.
Оттеглиха се по-встрани.
– Какво те накара да се запишеш като доброволец в училище, Мери?
Гордостта не ѝ позволи да признае, че не беше кандидатствала конкретно за учителско място – просто се записа доброволец с идеята, че ще ѝ бъде намерено подходящо занимание, както беше ставало винаги досега, благодарение на неизвестни ѝ ходатайства.
– Реших, че може би ставам за учителка.
– Извинявай. Просто не се случва често момиче от твоя социален кръг да прояви интерес към тази професия.
– О, не бих казала, че е точно така. Вярно, ако трябва да се посочи недостатък на момичетата от моите среди, то би могло да се каже, че като цяло нямат голям интерес към работата.
– А ти, скъпа, защо имаш?
– Стори ми се, че може да е по-малко изтощително от това постоянно да не правиш нищо.
– А нямаше ли друга задача, свързана с войната, която да ти се стори по-eфектна?
– Не вярвате много в мен, госпожице Вайн.
– Но ти си просто невъзможна, нима не го осъзнаваш? Останалите ми преподаватели са или омаяни от теб, или обезкуражени. Имаш огромно самочувствие. Сприятеляваш се с учениците, а те имат нужда не точно от приятел.
– Предполагам, че просто харесвам деца.
Директорката я погледна с нескрито съжаление.
– Няма как да си приятелка с трийсет и едно деца, всяко от които има повече нужди, отколкото можеш да си представиш.
– Мисля, че разбирам нуждите им.
– Вършиш тази работа от четири дни и твърдиш, че разбираш нуждите им. Това е често срещана грешка и по-трудно се поправя при млади госпожици като теб, на които седмичната заплата не им е жизнено необходима. – Мери настръхна, но успя да се въздържи да не отговори. – Всички проблеми тази седмица идват от твоя клас, Мери. Изблиците, инцидентите, бягствата. Учениците усещат, че при теб минава.
– Но на мен ми е мъчно за тях, госпожице Вайн. Разделят се с родителите си за незнайно колко време. Предвид ситуацията, в която се намират, ми се стори че малко по-свободно поведение…
– Може да ги убие. Нямам представа какво ще ни донесат следващите седмици или месеци, но ако има насилие, сме длъжни да знаем точно къде се намира всяко едно дете, за да сме готови веднага да ги скрием в убежище. Не бива да допускаме да се мотаят насам-натам.
– Съжалявам. Ще се старая повече.
– Боя се, че не мога да рискувам да ти дам време.
– Моля?
– По обяд, Мери, ще тръгнем пеш за гара Мерилбон, за да се качим на влак в един. Не са ми казали къде отиваме, но предполагам, че ще е или Оксфордшир или Мидландс.
– Добре, тогава…
– Тогава, опасявам се, че ти няма да дойдеш с нас.
– Но, госпожице Вайн!
Директорката сложи ръка на рамото ѝ.
– Харесвам те, Мери. Достатъчно, за да ти кажа, че от теб няма да стане добра учителка. Намери нещо по-подходящо за разнообразните ти таланти.
– А класа ми…?
– Ще ги поема аз. О, не ме гледай така. Имам известен опит като учителка.
Ами имената им, помисли си Мери. Научих ги всичките.
За момент се съсредоточи върху това – както я беше учила майка ѝ – да държи лицето си неподвижно.
– Добре тогава.
– Ти си гордост за семейството си.
– Никак даже – отвърна Мери, защото така беше прието да се казва в такива случаи.
Неочаквано бе станало обедно време. Тя взе куфара си от количката, където беше багажът на другите учители, и се загледа как училището се евакуира, учениците подредени в три колони, крачат по Аутър Съркъл Роуд. Соколчетата вървяха най-отзад: нейните трийсет и едно деца с техните написани на кафяви етикетчета имена. Инид Плат, Една Глъвър и Маргарет Екълстън бяха на първата редица, винаги заедно, все нещо си шушукаха. В продължение на четири дни бърборенето им се беше струвало на Мери толкова вълнуващо, че тя така и не можеше да реши дали да им направи забележка или да пожелае да я включат в клюките.
Маргарет Ламби, Одри Шепърд и Нели Гулд заемаха втората редица: Одри с чантата ѝ от противогаз, изрисувана с водни боички, Нели с куклата ѝ на име Пинки и Маргарет, която знаеше малко френски.
Мери нямаше да пътува. Зелената морава до изоставения зоопарк притихна и застина неподвижно. Джордж Удол, Джак Тейлър и Греъм Браун маршируваха като войници и махаха нашироко с ръце. Джон Къмбърланд, Хари Роджърс и Карл Ричардсън от задната редица им се подиграваха, като издаваха маймунски звуци. Хенриет Уисби, Илейн Нюланд и Берил Уолдорф, красавиците на класа, се движеха елегантно, хванати за ръце, и се мръщеха срещу шумните момчета. След тях Айлийн Робинс, Норма Рийв и Роуз Монтиъл бяха пребледнели от страх.
После вървяха Патриша Фосет, Маргарет Тейлър и Джун Найт, чиито майки се движеха в обща социална среда и чиито бъдещи дъщери и внучки на свой ред най-вероятно щяха да продължат традицията, стига войната на мъжете да позволи на обществото да си организира сбирки на пандишпан и чай. Следващи бяха Патрик Джоузеф, Гордън Абът и Джеймс Райт, които се кикотеха и хвърляха погледи назад към Питър Картър, Питър Хол и Джон Кларк, последните трима явно замислящи някоя пакост, за която Мери беше убедена, че или ще е нещо с припадъци, или ще включва мастило.
На опашката вървяха Рита Гленистър, хванала за ръката дребничкия и хлипащ Джеймс Рофи, и последната двойка зад тях – Фей Джордж и Закари. Негърчето я отпрати с финално дръпване от въображаемата си цигара и хвърляне на фаса. Обърна ѝ гръб и се отдалечи с песен заедно с останалите, към едно място, което все още си нямаше име. Мери го изпрати с поглед. За пръв път нарушаваше обещание.
Превод от английски: Невена Кръстева