Все пак войната произвежда самота – отнет любим, прекъснат разговор…Установила съм, че за книгите, които преживявам най-лично, пиша най-трудно. Втори ден се взирам в празния екран и… нищо. Приключих превода на „На смелите се прощава“ преди около седмица и оттогава съм в пространство без въздух, звук и цвят. Не мога да продължа с друго, не мога и да се върна назад – limbo time and space. Устремно пропадане в меланхолията на бездна, побрала един свят, който никога повече няма да преживея по същия начин – като вибрация от мислите на героите, като техен глас; няма да се будя нощем с цяло изречение в главата, с музиката, която слушат, с грохота на месершмитите… няма да задавам въпроси на Крис, на които той да ми отговаря с цялата щедрост на таланта си.
В един от имейлите си ми беше написал, че всеки от четирите му романа е опит да създаде микровселена, с която да се гордее. Все още бил далеч, твърдеше, но с „На смелите се прощава“ имал чувството, че целта сякаш е една идея по-видима – като че в този роман разстоянието между мечтаната книга и книгата, която в момента е по силите му да напише, било най-преодолимо, скъсено.
Съгласявам се. И се опитвам да разгадая тайната съставка, която превръща „На смелите се прощава“ в онази по-специална литература. Съставката, която евентуално не достига на предишните – сами по себе си чудесни – книги на Клийв. (Особено за „Другата ръка“ ми е трудно да напиша „не достига“, защото ужасно я харесвам – преосмислянето на стереотипите за слаб и силен, за спасен и спасител, прекрачването на границите.) Или май по-вероятно е съставките да са няколко, разбъркани между първото и последното изречение на романа.
Между Войната беше обявена в единайсет и петнайсет преди обяд и Въздух, който все още става за дишане, ако всеки, комуто си простил, е бил смел се случва едно динамично пътуване от невинността към прошката. Пътят минава през вътрешните трансформации на героите, през тежестта на решенията, които взимат, през сривовете и възвисяванията, през опиатите (под формата на субстанции, но и на упойващи идеи, крехки надежди за смисъл), през алтруизма и мизантропията, през расовите предразсъдъци и пропаданията във внезапните хиатуси на живота… като евакуацията на лондонските деца в провинцията например.
В света на четиримата главни герои – Мери, Алистър, Том и Хилда – няма категорични и еднозначно правилни отговори. Клийв го нарича „усещане за двусмислие и несигурност“, характерно за военните години – времена, в които „всяка амбиция е размита, всяка връзка – опорочена, никой завършек не е окончателен“. И няма как да е иначе, при положение че хората около теб са ти отнети не само физически, но и емоционално. Близостта е подложена на изпитание, защото ужасът изтръгва от корен всяко нормално човешко възприятие за света.
И точно тук е мястото на тайната съставка. Не в самия сюжет, не в умело изградените герои и в детайлните описания на опустошената от войната направа на живота. А в самия език. Крис Клийв има нов език за всичко това. Думите му са вибриращи създания, които превключват от видимия свят на героите в паралелната вселена на тяхната болка – без предупреждение, доверявайки се смело на сетивата на читателя.
Мрачните погледи, с които момчетата посрещат мъглявите отговори. Профучаха години. Почти напъпиха чувства. Войната свърши и през развалините избиха фиданки. Мери примигна. Морфинът изпращаше времето през меандрите на някакви реки, оголваше поредния завой без предупреждение и го откъсваше – малък ярем на паметта, без ясна представа как се е озовал там. Видя онзи поглед, с който Закари я отпрати тогава, в деня на евакуацията. Върху лицето му, докато отлепяше от устните си въображаемата цигара, се долавяше същият намек за тъга отвъд всяко утешение. Сякаш злочестината, разперила криле над морската шир, бе изоставила бледия бряг, чиято унила твърд не можеше да предложи разтуха.
Лондон след бомбардировка, 1940 г. (снимка: historic-uk.com)
Езикът му, наред с другото, е и исторически достоверен, осмислен в своя контекст. Лексиката, каламбурите, диалогът като убежище и забавление, езиковите регистри, потъването в присъщи на времето структури на общуване и изразяване – всичко това прави романа пулсиращо живо тяло. Неслучайно най-крехкият от героите, чернокожият десетгодишен Закари, страда от „словесна слепота“. Неспособността да произведеш език в този свят, е равносилна на заличаване на физическото присъствие. И обратното – липсата на хора убива езика.
Прозорецът беше залепен с тиксо на кръст, а зад него машината за рязане на бекон, телта за сирене и черните метални везни стояха на празните рафтове – речникът на един език, но без да са останали хора, които да го говорят.Освен езиково изящен, „На смелите се прощава“ е и дълбоко психологически роман – втора тайна съставка. И нямам предвид само по отношение задълбаване в психологията на героите с цялата им крехкост, недостатъци и грешни ходове. Психологизмът на Клийв е още по-ценен в посока изграждане на своеобразен портрет на британския национален характер, оформил се в годините на войната. Ако се вгледаме внимателно в този портрет, бихме могли да отсеем черти, експлоатирани от днешните политически и обществени фигури с една или друга цел.
Психологически подплатен е и изборът на автора да отклони вниманието си от емблематични за Втората световна война фронтове, герои и битки и да се вгледа във всекидневните жестове, във второстепенните персонажи – доброволка, която назначават за учителка, въпреки че мечтае да е шпионка; офицер, забит да служи в Малта, където за малко да загуби живота си, защото… е ухапан от катастрофирал вражески пилот; кокетка, която не иска да участва пряко във войната, но е изкушена от спретнатия външен вид на мъжете в униформа… и в крайна сметка става санитарка и бива обезобразена. Всички те, редовите лондончани, са призовавани непрестанно да бъдат храбри и организирани. И този параден патос получава естествена реакция в обръщането към малките неща, върху които се крепи целостта на битието: чувство за хумор, спомен за приятелство, жест на подкрепа, едно писмо, пробило през обръча на блокадата, бурканче сладко от къпини: това са спасителните кукички, които удържат дните и внасят смисъл.
Допълнителният нюанс на автентичност и още по-плътно психологическо звучене идва и от това, че романът стъпва върху лична история. Вдъхновението за нея идва от бабата и дядото на Клийв. Мери Уест и Дейвид Хил (превърнали се в литературните герои Мери Норт и Алистър Хийт) се виждат едва девет пъти, преди ситуацията в Европа да ги раздели. Когато се женят, пръстенът на булката е с девет камъка – по един за всяка от срещите им. Светът, случил се между двамата за тези три години, е сам по себе си художествено произведение, паралелна спасителна вселена… в писма. Писмата на Дейвид оцеляват, защото са прилежно съхранени от Мери. Нейните обаче потъват на морското дъно заедно с транспортния кораб, който ги превозва обратно от Малта към Великобритания след края на войната.
Когато препрочитам романа сега и виждам как героите използват чувство за хумор, абсурди и опиати, за да избегнат директния поглед в бездната на войната – пише Клийв в предговора към българското издание на романа – се чудя дали пък не наблюдавам в миниатюра собствената си неохота да извиквам в съзнанието си най-мрачните образи на злото. Навярно това е заложено в природата на войната: да ни наблюдава с толкова нетрепващ и изпълнен с ужас поглед, че да не смеем да я погледнем в очите. Или навярно, въпреки заглавието на книгата, просто ми липсва смелост.
Едва ли, Крис. А дано и на хората, които ще пожелаят да прочетат тази книга, да не им липсва смелост. Въпреки че войната произвежда самота…
Невена Дишлиева
Вижте видеото, в което Крис Клийв разказва историята за написването на романа “На смелите се прощава”. Добавете книгата и в Goodreads и оставете ревю за нея – обичаме да четем вашите отзиви!
Снимка на публикацията: Лу Абъркромби
Поръчайте предварително „На смелите се прощава“ – самостоятелно тук и в комплект с други британски романи – тук.
Установила съм, че за книгите, които преживявам най-лично, пиша най-трудно. Втори ден се взирам в празния екран и… нищо. Приключих превода на „На смелите се прощава“ преди около седмица и оттогава съм в пространство без въздух, звук и цвят. Не мога да продължа с друго, не мога и да се върна назад – limbo time and space. Устремно пропадане в меланхолията на бездна, побрала един свят, който никога повече няма да преживея по същия начин – като вибрация от мислите на героите, като техен глас; няма да се будя нощем с цяло изречение в главата, с музиката, която слушат, с грохота на месершмитите… няма да задавам въпроси на Крис, на които той да ми отговаря с цялата щедрост на таланта си.
В един от имейлите си ми беше написал, че всеки от четирите му романа е опит да създаде микровселена, с която да се гордее. Все още бил далеч, твърдеше, но с „На смелите се прощава“ имал чувството, че целта сякаш е една идея по-видима – като че в този роман разстоянието между мечтаната книга и книгата, която в момента е по силите му да напише, било най-преодолимо, скъсено.
Съгласявам се. И се опитвам да разгадая тайната съставка, която превръща „На смелите се прощава“ в онази по-специална литература. Съставката, която евентуално не достига на предишните – сами по себе си чудесни – книги на Клийв. (Особено за „Другата ръка“ ми е трудно да напиша „не достига“, защото ужасно я харесвам – преосмислянето на стереотипите за слаб и силен, за спасен и спасител, прекрачването на границите.) Или май по-вероятно е съставките да са няколко, разбъркани между първото и последното изречение на романа.
Между Войната беше обявена в единайсет и петнайсет преди обяд и Въздух, който все още става за дишане, ако всеки, комуто си простил, е бил смел се случва едно динамично пътуване от невинността към прошката. Пътят минава през вътрешните трансформации на героите, през тежестта на решенията, които взимат, през сривовете и възвисяванията, през опиатите (под формата на субстанции, но и на упойващи идеи, крехки надежди за смисъл), през алтруизма и мизантропията, през расовите предразсъдъци и пропаданията във внезапните хиатуси на живота… като евакуацията на лондонските деца в провинцията например.
В света на четиримата главни герои – Мери, Алистър, Том и Хилда – няма категорични и еднозначно правилни отговори. Клийв го нарича „усещане за двусмислие и несигурност“, характерно за военните години – времена, в които „всяка амбиция е размита, всяка връзка – опорочена, никой завършек не е окончателен“. И няма как да е иначе, при положение че хората около теб са ти отнети не само физически, но и емоционално. Близостта е подложена на изпитание, защото ужасът изтръгва от корен всяко нормално човешко възприятие за света.
И точно тук е мястото на тайната съставка. Не в самия сюжет, не в умело изградените герои и в детайлните описания на опустошената от войната направа на живота. А в самия език. Крис Клийв има нов език за всичко това. Думите му са вибриращи създания, които превключват от видимия свят на героите в паралелната вселена на тяхната болка – без предупреждение, доверявайки се смело на сетивата на читателя.
Мрачните погледи, с които момчетата посрещат мъглявите отговори. Профучаха години. Почти напъпиха чувства. Войната свърши и през развалините избиха фиданки. Мери примигна. Морфинът изпращаше времето през меандрите на някакви реки, оголваше поредния завой без предупреждение и го откъсваше – малък ярем на паметта, без ясна представа как се е озовал там. Видя онзи поглед, с който Закари я отпрати тогава, в деня на евакуацията. Върху лицето му, докато отлепяше от устните си въображаемата цигара, се долавяше същият намек за тъга отвъд всяко утешение. Сякаш злочестината, разперила криле над морската шир, бе изоставила бледия бряг, чиято унила твърд не можеше да предложи разтуха.
Освен езиково изящен, „На смелите се прощава“ е и дълбоко психологически роман – втора тайна съставка. И нямам предвид само по отношение задълбаване в психологията на героите с цялата им крехкост, недостатъци и грешни ходове. Психологизмът на Клийв е още по-ценен в посока изграждане на своеобразен портрет на британския национален характер, оформил се в годините на войната. Ако се вгледаме внимателно в този портрет, бихме могли да отсеем черти, експлоатирани от днешните политически и обществени фигури с една или друга цел.
Психологически подплатен е и изборът на автора да отклони вниманието си от емблематични за Втората световна война фронтове, герои и битки и да се вгледа във всекидневните жестове, във второстепенните персонажи – доброволка, която назначават за учителка, въпреки че мечтае да е шпионка; офицер, забит да служи в Малта, където за малко да загуби живота си, защото… е ухапан от катастрофирал вражески пилот; кокетка, която не иска да участва пряко във войната, но е изкушена от спретнатия външен вид на мъжете в униформа… и в крайна сметка става санитарка и бива обезобразена. Всички те, редовите лондончани, са призовавани непрестанно да бъдат храбри и организирани. И този параден патос получава естествена реакция в обръщането към малките неща, върху които се крепи целостта на битието: чувство за хумор, спомен за приятелство, жест на подкрепа, едно писмо, пробило през обръча на блокадата, бурканче сладко от къпини: това са спасителните кукички, които удържат дните и внасят смисъл.
Допълнителният нюанс на автентичност и още по-плътно психологическо звучене идва и от това, че романът стъпва върху лична история. Вдъхновението за нея идва от бабата и дядото на Клийв. Мери Уест и Дейвид Хил (превърнали се в литературните герои Мери Норт и Алистър Хийт) се виждат едва девет пъти, преди ситуацията в Европа да ги раздели. Когато се женят, пръстенът на булката е с девет камъка – по един за всяка от срещите им. Светът, случил се между двамата за тези три години, е сам по себе си художествено произведение, паралелна спасителна вселена… в писма. Писмата на Дейвид оцеляват, защото са прилежно съхранени от Мери. Нейните обаче потъват на морското дъно заедно с транспортния кораб, който ги превозва обратно от Малта към Великобритания след края на войната.
Когато препрочитам романа сега и виждам как героите използват чувство за хумор, абсурди и опиати, за да избегнат директния поглед в бездната на войната – пише Клийв в предговора към българското издание на романа – се чудя дали пък не наблюдавам в миниатюра собствената си неохота да извиквам в съзнанието си най-мрачните образи на злото. Навярно това е заложено в природата на войната: да ни наблюдава с толкова нетрепващ и изпълнен с ужас поглед, че да не смеем да я погледнем в очите. Или навярно, въпреки заглавието на книгата, просто ми липсва смелост.
Едва ли, Крис. А дано и на хората, които ще пожелаят да прочетат тази книга, да не им липсва смелост. Въпреки че войната произвежда самота…
Невена Дишлиева
Вижте видеото, в което Крис Клийв разказва историята за написването на романа “На смелите се прощава”. Добавете книгата и в Goodreads и оставете ревю за нея – обичаме да четем вашите отзиви!
Снимка на публикацията: Лу Абъркромби
Поръчайте предварително „На смелите се прощава“ – самостоятелно тук и в комплект с други британски романи – тук.