Магична привечер някъде в Драгалевци. Двор, облян в призрачна светлина, отблясъци на вода, уловени от дискретно осветление. Тихи разговори, уж спокойни, но с привкус на едва стаена задъханост, може би заради усещането за консистенцията на вечерта: гъст, сладостен петмез, в който се движиш опиянен, бавно и с изострени сетива.
Вечерта с Олга и Гжегож Токарчук, първата от гостуването им в София през юни 2022 г. В пространството неусетно се е прокраднала непозната за мен дума – швермерай, шверме… шверме-рай-ай-ай… Не знам какво е. Не знам има ли такава дума изобщо, измислена ли е или е взета отнякъде. Но звучи мамещо, упойващо, като нещо, което искам да опитам.
Тогава за пръв път чух Олга да споменава, че Швермерай е напитка, омагьосваща героите в новия ѝ роман със също толкова енигматично заглавие: Емпузион. Напитка фикционална, но и не съвсем. Доколкото експериментите с нея се коренят в реалния живот. В увлечението на писателката да забърква домашни алкохолни настойки с билки, плодове и гъби. Швермерай, такъв, какъвто е описан в Емпузион, е ликьор с екзотичен вкус, сладко-горчив, пикантен, богат на билкови аромати, с послевкус на мъх, гора, на нещо като дървесина от килера и леко мухлясали ябълки. На кучешки лапи. Настойка, която отслабва тялото, но засилва мисълта. Прелест в течна форма, която изостря вниманието, окрилява и одързостява, оставяйки у пиещия усещането, че се движи в течен кехлибар. Сякаш контурите на света – и на понятията! – се размиват, разкривайки плавните преходи между нещата. Докато разговарят на по чашка Швермерай, героите на Токарчук имат усещането, че губят чувството си за сигурност, а думите им набъбват от контексти, влачат след себе си опашки от алюзии и асоциации.
Самата дума си съществува на немски, Schwärmerei означава нещо като увлечение, страстно и младежко, вихрено и краткотрайно. В глагола schwärmen съжителстват увличам се, но и фантазирам си.
Насладете се ако не на вкуса на швермерая, то поне на следните цитати от романа, в превод на Крум Крумов:
Войнич винаги се учудваше, че след като изпиеха известно количество от този странно вкусен алкохол, първоначално всички ставаха много бъбриви, ала след това? Колкото повече го пиеха, толкова повече се скъсяваха изреченията и толкова повече от тях увисваха недовършени, сякаш някаква сила отскубваше краищата им и затова думите ставаха неразбираеми. Някаква вцепененост обземаше човек, сякаш навлизаше в най-обширните зали на ума си, откъдето гледката беше умопомрачителна. Заедно с това изчезваше потребността от думи. Самият Мечислав често имаше усещането, че тогава всички се разбират идеално, че е достатъчен един разбиращ поглед и всичко става обозримо. Стигаше се дори до такива ситуации, та господата да се умълчат и само да се гледат един друг, сякаш оживената до момента дискусия се пренасяше в някакво тяхно колективно вътрешно пространство. Но това се случваше само след изпиването на по-голямо количество от напитката, да речем, след третата бутилка, което всъщност не беше рядкост. Тогава, докато се гледаха един друг, въздишаха разбиращо и единствено господин Август сключваше ръце в молитвен клюн, все едно искаше да напомни нещо на всички, а те за момент с усилие се съсредоточаваха върху този знак от съединени длани, с пълната и безмълвна увереност, че в Космоса съществува нещо важно, за което нито за миг не бива да забравят; че съществува някаква опорна точка, която господин Август им посочва, и тази точка, поради разтегливостта на времето, се превръща в ос, в нескончаема ос, до болка вертикална, и около тази ос се върти въртележката, на която са качени всички те, извисяващи се към небето на единични седалки. За съжаление, понякога се случва нечий синджир да се скъса – тогава човекът полита във въздуха самотно, за да изчезне в сребристото сияние на земята.
Нещо не беше наред с този вкусен, гъст и особено пристрастяващ ликьор. Горчивата му сладост доставяше наслада, ала след това напитката увреждаше нервите и концентрацията. На Войнич му се струваше, че в обичайната му действителност на санаториален пациент изведнъж навлиза цяла система странични ръкави от време, негови всевъзможни джобове и пластове. Времето се диплеше, минутите се разтапяха на секунди или се разтягаха на четвърт часове, което улесняваше загубата на представата за него. Нещо подобно се случваше и с пространството. Всъщност целият таван му се струваше все още неизследван, сякаш там непрекъснато се появяваха някакви врати. Случваше се, че и Пансионът изведнъж ставаше прекалено голям, сякаш бе набъбнал през нощта, сякаш в него бяха напъпили други пространства. Сънува, че коридорът е удвоил дължината си, че по-нататък се намират някакви други стаички, иззад които се чуваше гугукането или ревът на влюбения елен. Случваше се, че след ликьора Войнич не отиваше в стаята си, а поспираше на стълбите, за да може там да се вгледа внимателно в почернелите от дима натюрморти. Започна да носи със себе си лупа, същата, с чиято помощ оглеждаше Де Блес, благодарение на което откри, че парапетите на стълбите са силно проядени от дървеници. Дългогодишният труд на тези насекоми бавно бе превърнал парапетите в крехки скелети, които един ден щяха да се разпаднат с трясък под нечия длан. Той опита да погледне кичозните пейзажи през лупата, но в Пансиона бе твърде тъмно, а слабата светлина на новомодерните крушки, поставени нарядко и мъждукащи, само дразнеше скритите върху платната гледки, като не разкриваше твърде много. За сметка на това подминаваше нервно картината с висящия заек, протягаше крака и прескачаше през няколко стъпала. Швермерай го караше да се чувства така, сякаш той е заекът, сякаш виси над масата на някой великан, и дори имаше чувството, че вижда всичко с главата надолу.На сутринта го измъчваше не толкова махмурлукът, колкото чувството, че е загубил нещо, че не е запомнил думите си, че има пролуки в паметта, през които в мозъка му навлиза неопределен вид шум. Реши да се преструва, че пие. Веднъж даже изля съдържанието на чашката и дори му се размина.
Емпузион можете да намерите тук, а всички заглавия на Олга Токарчук в каталога ни са тук.