Едно време бяхме птици… и Гарвани
Испания е необичайно зелена за май. Последните пет месеца не е спирало да вали.
През прозореца на влака се виждат поля с висока, сочна трева, тук-таме се подават бели и червени макове, лозя, каменни дувари на изоставени къщи, а в далечината – селца и градове с камбанарии, стърчащи над всичкото.
Никога не сме виждали Испания толкова зелена, казват Мария и Алисия, по това време листата на дърветата са вече поизсъхнали от слънцето, а земята оранжeвее от жега.
Пресъхва ми устата само докато слушам. Спомням си и разговора ни от предния ден – за обезводняването на регионите в България и Испания: За две години Андалусия пресъхна, не остана капка вода. Дори в кладенците. Листата на хилядолетни маслинови дървета пожълтяха. Фермерите казват, че никога не са виждали нищо подобно.
Явно на човечеството му предстои да види много нови неща. А на мен – Испания, земята на зайците, както я наричат някои. Други твърдят, че етимологията е сгрешена и би трябвало да е земята на скалните дамани, което си е скален заек, но много по-смешен и тунтест.
Друго смешно животно, което може да се открие тук, са домашните кучета в Мадрид. Ниски и дълги, с рядка козина, сякаш покрити с градски мъх. И винаги вървят трудно, сякаш са се наяли обилно. Мария отбелязва, че размерът на кучетата може да се дължи на размера на апартаментите, в които собствениците им се грижат за тях. Смеем се.
Друга порода куче, която забелязвам – е хрътката. Питам Алисия дали това е породата куче на мода в момента в Испания. В България е имало най-различни кучешки времена – на колитата, боксерите, далматинците… сега са йоркширските териери.
Хрътките не са на мода. Приютите за кучета са пълни с тях, защото ловците ги изоставят, ако им се случи нещо или вече не им вършат работа. В моя квартал, продължава Алисия, има няколко трикраки хрътки.
Да, не е мода, а грижа и солидарност. Нещо, което страхотно ми липсва в България – усещането за споделеност и цялост, за идеята, че всеки е част от другия и е нужно да се грижим едни за други, за да ни е по-добре.
В Испания солидарността я има. На най-различни нива. Например – в книгоиздаването и разпространението на книги. Работи се за литературата, за историите. Пазарът е ужасяващ, всепоглъщащ и бълващ постоянно. И в тази месомелачка книжарниците играят най-важната роля между книгите и читателите. Книжарите са като рок-звезди. В социалните мрежи имат десетки хиляди последователи. И се чете. Чете се много, много сериозно. Книгите не са поредният предмет, който се продава наравно с кристални лампи за по-добър сън, маркер с неоново мастило за писане върху кожа и кламери с еднорози.
Книжарите са институция, на която можеш да се довериш.
Подобен модел позволява независими и малки издателство като това на Алисия – Automàtica Editorial, които представят по осем книги на година, да градят доверие и да достигат до повече читатели.
Разбира се, работата на малките издателства не е лесна, споделя Алисия, но всичко си заслужава, защото литературата е най-добрият начин да откриеш други светове.
Керван за гарвани – или на испански Caravana para cuervos, в превод на Мария Вутова – е 75-ата книга в каталога на Automàtica.
Затова и съм в Испания – да я представя.
Когато Мария ми писа, че превежда книгата, се запитах – как може един испански читател да разбере Лудогорието? Или да разбере един загубен български човек като Тодоров? Дали въобще ще се намери издателство, което да се навие на подобна книга?
В самолета си спомних тези въпроси, без да знам, че на всеки от тях ще си отговоря още през първия ден в Мадрид.
С Алисия се засичаме пред хотела и без да си казваме имената, се прегръщаме. Тогава още не знам, че следващите дни ще прегърна всички испанци, с които ще си говоря, и ще целунем бузите си. Още не подозирам за цялата сърдечност и топлина, която Испания ще ми подари. Сега ще пием кафе в ресторанта на хотела.
Алисия веднага изкарва няколко бройки Caravana para cuervos. За първи път държа книгата в ръцете си и не мога да повярвам, че спечелването на студентски литературен конкурс ме доведе до тук.
Авторът на корицата е Хавиер Буйоса (Javier Buollosa). Била вдъхновена от стара българска пощенска марка, така ми беше споменала Алисия в един имейл, без да навлизаме в повече детайли. Разглеждам книгата. Типичните за издателството първи две напълно черни страници, които сякаш те отделят от единия свят, за да те вкарат в другия, са страшно впечатляващи. Книгата е много красива. Пускам я в раницата си и оттам изваждам няколко предмета с дизайн на Стефан Кънчев, подарък за Алисия.
Преди да произнеса името му и да представя онова, което е правил, тя казва:
– Wow, Emine, is this Stefan Kanchev?
Така разбирам, че дизайнът-вдъхновение от стара пощенска марка е именно на Стефан Кънчев, а Алисия вече добре познава каталога с логата му. Преди да тръгнем към книжарница Amapolas en octubre за представянето, си даваме кратка почивка, през която Алисия поработила и после…. подремнала на тревата в парка пред Кралския дворец.
Ето, казвам си, кое издателство би се захванало с Кервана.
В Amapolas en octubre ме посреща Лаура Риньон, собственичката на книжарницата и автор на едноименния роман, преведен на български – Макове през октомври. Не знам, шегува се Лаура, защо ме преведоха на български, обикновено е на английски или френски. Лаура е една от книжарите рок-звезди. Работила две десетилетия за авиокомпании, а преди почти седем години решава да си отвори книжарница в един от централните квартали на Мадрид.
Там се срещам с журналиста Исаак Ортиз, чиито родители били от първата вълна на испанските хипари. Завещаха ми не къщи, не пари, а огромна колекция с плочи. И Исаак изглежда щастлив от това, което е получил. Поради възхищението към комуналното и споделено живеене, най-вече към кибуците в Израел, испанските хипари кръщавали децата си с еврейски имена. Най-добрият приятел на Исаак се казвал Израел.
– Времената непрестанно се менят… – поклаща глава Исаак.
Така е.
Менят се, наистина. И точно така започна представянето на Caravana para cuervos, което води балканистът, преводач и писател Мигел Роан: с разговор за паметниците и как България преминава или не преминава през символите на собствената си история.
Този разговор е много по-различен от всеки друг, в който съм участвала. И ми отговаря на въпроса дали в Испания може да бъде разбран един загубен български човек като Тодоров. Да.
Влакът за Барселона продължава да се движи с 294, после 296 км/ч. Ето още нещо, което ми е за първи път – да се движа с такава скорост. Високоскоростният влак AVE, което на испански означава птица (но и Alta Velocidad Espana – бързоскоростен испански влак), е част от най-големия инфраструктурен проект, изграден в чест на Олимпийските игри в Барселона през 1992 година.
Чудя се, ако в България има олимпийски игри, дали ще успеем да довършим магистрала Тракия? Само нея поне?
Ако има друг вечен въпрос след този за смисъла на живота, то това е дали някога и ние ще можем да пътуваме от Варна за София за три часа и половина.
В Барселона ни посреща Лусия – другата част от Automа̀tica. Лусия пристига с колело в книжарница Altair – книжарница, посветена на пътешествията и географията и основана от туристическа агенция. Със същото колело Лусия се е придвижвала в Лондон и Берлин, кара го от 17 години. И носи смешна каска, която същата вечер пробваме всички – на едни им стои като на жокеи, на други – като на военни журналисти.
Диего Веласкес е от вторите. Лявата ръка на Диего е в татуировки на животни. И динозавър в чаша бира. Трябвало да стане тореадор. Поне за това го подготвяли неговите родители. Само че той избрал да работи като биолог. Сега изследва маята. Това разбирам още в началото на разговора ни. Освен това обича да чете художествена литература. По 120 страници на ден. Преди няколко години открива литературен клуб Племето (El club de la Tribu).
Caravana para cuervos става книга на седмицата на Племето и Алисия избира Диего да проведе разговора с мен в Барселона. Разговор, в който Диего премина през книгата и героите ѝ с лекота. Отваря разговора за Лудогорието и малките населени места – защо е толкова трудно да се измъкнем от родния си край и също – защо е трудно да останем, колко важна е нежността между хората и имаме ли право да се провалим, можем ли да се обичаме и провалени?
В края на представянето нямам съмнение, че и испанският читател може да разбере Лудогорието, защото също като в България, и в Испания има изоставени населени места (и хора), които испанците наричат празната Испания – España Vaciada.
Мисля си също, че колкото и далеч да живеем едни от други, езикът на болката, преведен през литературата, може да създаде най-искрения и човешки разговор.
А за да ни има, е нужно да се разбираме. Благодарение на хора като Мария Вутова, които съществуват по несравнимо нежен, грижовен и обичлив начин между двете култури, подобни срещи на надеждата са възможни.
Защото, както каза Лусия, едно време бяхме птици.
И вероятно заради това душите ни имат нужда да летят заедно.
Благодаря на всички, които срещнах по тази отсечка. Показахте ми един сърдечен и смислен свят, към който бих се връщала с голямо вълнение. И на Фелипе! Благодаря!
Автор: Емине Садкъ