Защо е важно да се гледаме в очите?
През 2010 г. Марина Абрамович организира визуален пърформанс в Нюйоркския музей на съвременното изкуство (МОМА), наречен „Артистът присъства“.
Това, което прави събитието уникално сред изявите на Абрамович, е природата му не само на изкуство, но и на социален експеримент. Марина седи на стол общо 736,5 часа, като кани посетителите един по един да седнат пред нея и да я гледат в очите в продължение на няколко минути.
Резултатите? Желаещите да седнат на този стол се редят ден и нощ на опашка пред Музея. Когато най-накрая се озоват срещу Абрамович, следва взрив от емоции: сълзи, смях, неудобство и още, и още. Една жена внезапно и без колебание съблича всичките си дрехи. Сред участниците в експеримента са както обикновени хора, така и известни личности. Една среща обаче остава емблематична и привлича вниманието на целия свят – срещата между Марина и бившия ѝ партньор Улай. Първата след 30 години раздяла. Когато погледите на двамата се намират, те са разтърсени от дъното на душата си. Силната емоция завладява и всички наблюдатели.
Пърформънсът е въздействащ и мълчаливо задава множество въпроси, сред които един основен: колко често дръзваме да се погледнем очи в очи? Да, понякога се случва: при неочаквана среща, или когато правим любов, когато плащаме на касата в магазина или разговаряме с приятел. Но този контакт е мимолетен и рядко продължава повече от няколко секунди. В съвременния дигитален свят голяма част от социалните взаимодействия се осъществяват онлайн. Прекарваме много повече време в гледане на екрани, отколкото в пряко общуване с други човешки същества.
Дали постепенно не губим способността си да улавяме емоциите на другия. Да общуваме пълноценно?
Погледът говори много за другия. Подсказва ни какъв човек имаме срещу себе си: напорист, експанзивен или интровертен, доверчив, заслужаващ доверие или резервиран. А понякога дори разкрива дали чувствата ни, каквито и да са те, са взаимни. Благодарение на зрителния контакт можем да изразим емоция без думи. Стига да си дадем достатъчно време.
Днес събития като експериментът на Марина Абрамович се провеждат по цял свят. Понякога дори не е нужно да има специална организация или инициатива. Хората просто се събират, за да прекарат известно време така – в близостта на зрителния контакт.
В книгата “180 секунди” от Джесика Парк главната героиня Алисън е въвлечена в подобен социален експеримент: задачата е да гледа в очите напълно непознат в продължение на 180 секунди. Срещу нея сяда Есбен. Нито тя, нито той са готови за последиците от тези 180 секунди.
Прочетете този роман и се убедете, че 180 секунди са достатъчно, за да позволим на живота си да поеме в друга посока. Те могат да ни помогнат да осъзнаем, че притежаваме силата да повярваме в себе си, в другите и – най-вече – в любовта.