Не мога да побера “Там там” от Томи Ориндж в себе си вече толкова време. Четох я три пъти. И веднъж я слушах. Харесвам я, защото ме превръща във внимателен слушател, в събирач на истории, в човек, комуто е жизненоважно да не бъде безразличен към живота на другите.
Романът започва с Пролог, който може да се чете и като самостойно художествено произведение. Чиста поезия. В него, както и във вмъкнатия между стандартните глави Антракт, е дестилирана есенцията на индианската история от колониални времена до днес. Без мрънкане или назидание, без обвинителни нотки. Битки, кланета, изпитания, литература, емблематични символи и образи, клишета и подмени, превърнати в елементи на популярната култура – нищо не е пропуснато, нищо не е спестено. Маркирано е стегнато и лично, с гласа на онова ние, което ни съчетава и с вината, и с болката. Тези две кратки глави са основата, върху която е подреден животът на всеки от нас днес – бели, черни, червени, съвременни градски обитатели, безпътни и безплътни. Защото някаква част от кръвта на предците се е смесила с кръвта на други народи и са създали деца, които не трябва да забравяме, защото те продължават да живеят в нас. Никой не вирее отделно от другите – тази книга ни го напомня непрекъснато. Както ни напомня и болезнената истина, че пейзажът се променя – околният пейзаж и този вътре в нас. И когато все пак стигнеш там, там няма там.
Думите са на една от емблематичните оукландски фигури, кръстницата на авангарда Гъртруд Стайн. А там е кварталът на детството й в Оукланд. През 30-те години той е унищожен, за да бъде издигнат на негово място промишлен комплекс. Там вече няма там е рефрен, който центрира романа. Ако очакваме и днес да четем индиански романи за прерии и вождове, ще останем разочаровани. Индианците днес са деца на града. Роден и израснал в Оукланд, от Оукланд, казва един от героите. Нищо чудно, че роденият и израснал в Оукланд през 80-те години Томи Ориндж е спряган за писател с изключителен принос към поетиката на ново поколение северноамерикански индиански автори – нова вълна писатели, които експериментират с формата и премоделират тази литературна територия, преосмислят стереотипизираните начини, по които се пише за индианците през целия ХХ век.
Основните герои в романа са дванайсет, всеки си има отделна глава, като връзките помежду им постепенно излизат наяве. С второстепенните и епизодичните герои кастът надхвърля трийсет. Трийсет застъпващи се взаимосвързани вселени. Сюжетът е оплетен от разноцветните нишки живот на всички тях и ги обединява в общата им уязвимост – индианци или потомци на индианци по бащина или майчина линия. Общи са в повечето случаи и избраните пътища за спасение: обръщаме се към алкохола, когато не ни е останало нищо друго.
Накратко, някои от героите: Тони Лоунман страда от вроден алкохолен синдром, завещан от майка му, алкохоличка. Терапевтката на Тони, Карън, е бяла, живее с вече големия си син Едуин, който пък е плод на връзката ѝ с индианеца Харви. Харви е бивш алкохолик и лошо момче; като съвсем млад, през 70-те, по време на индианската окупация на остров Алкатрас, изнасилва Джаки Ред Федър, която забременява и ражда момиче. Изоставянето на тази ненавреме появила се дъщеря е формиращата сила в живота на Джаки и причина за много от мрачните (и утежнени от алкохола) избори, които прави. На острова Джаки е с майка си и с доведената си сестра Опал, чиято пищна индианска осанка и име няма как да забравим: Опал Вайола Виктория Беър Шийлд (Хубавото беше, че другите деца нямаше нужда да променят името ми, за да ми се присмиват, нямаше нужда от рими и вариации. Достатъчно беше да го изрекат цялото, за да е смешно.). Вече на години, Опал отглежда тримата внуци на сестра си – Орвил, Луутър и Лоуни. Четиринайсетгодишният Орвил е неудържимо привлечен от индианското, тайно гледа клипове с индиански танци в YouTube, и си мечтае да облече регалия и да танцува на пау-уау…
Пау-уау. Всички герои по някакъв начин са свързани с предстоящата сбирка на индианци от близо и далеч, която ще се състои в Оукланд.
За пау-уау се стичаме от цялата страна. От резервати и градове, ферми, фортове, села, лагуни и обособени територии извън резерватите… За да се доберем до пау-уау, шофираме сами и по двойки по пътищата; пътуваме цели семейства с каравани, набутани в автомобили комби или ванове, в багажниците на джипове. Някои от нас изпушват по две кутии цигари на ден, докато карат, или се наливат с бира, за да се намират на работа. Някои от нас, тези, които се отказахме от това банално съществуване и стъпихме на дългия червен път на живота без алкохол, пием кафе, пеем, молим се и си разказваме истории, докато не остане нищо за разказване. Лъжем, баламосваме и си крадем историите, топим ги в пот и кръв, докато безкрайната бяла линия не ни накара да притихнем – тогава отбиваме встрани и спираме, за да дремнем. Когато се изтощим, отсядаме в мотели и хотели; спим в колите, спрени на банкета, на места за почивка, на отбивки за камиони и паркинги на супермаркети. Ние сме млади и стари, ние сме всички разновидности индианци между младите и старите.
Започнахме да правим пау-уау, защото ни трябваше място, на което да се събираме. Нещо, което да обединява племената, нещо древно, нещо, от което да изкарваме пари, нещо, заради което да работим, да правим украшения, да подготвяме песни, танци, барабана. Продължаваме да ги организираме, защото почти няма други места, на които можем да сме заедно, където да отидем да се видим и да се чуем.
Пау-уау е съвременният начин да почувстваш обединяващата сила на кръвта. Повече търговско, отколкото духовно събитие – съвсем в унисон с канона на днешното. И все пак пау-уау е сигурният и защитен свят на традициите и познатото, възможност да събереш сили за оцеляването в градската джунгла. Пътищата на всички разпилени герои се събират на стадиона, където се провежда Голямото оукландско пау-уау. Кулминацията – и на вечерта, и на книгата – не би могла да избухне другаде. В няколко кратки минути е пресъздадена цялата индианска история – вековните страхове, травми и трагедии на индианската общност оживяват. И куршумите. И те. И докато четеш, все едно какъв е цветът на кожата ти, си казваш: ама това всъщност е модел на човешката история. Вкарани сме в колелото на цикличността, излезе ли от тялото, кръвта се замърсява.
Крачка назад: за да се случи обещаната развръзка, са нужни още три много съществени повествователни сили – Дийн Оксъндийн, хроникьорът, този, който записва историите на градските индианци, като ги оставя да говорят пред камерата без цензура и без редакция. Тюркоаз – откъснатото от индианските си корени момиче, отгледано от бели и наранено от завръщането при индианските традиции точно толкова, колкото и от принудителното скъсване с тях. И накрая Октавио с прилежащата му кохорта от дребни градски бандити – черната сила, противовесът на всичко градивно, на стремежа към новото, чистото, светлото.
Томи Ориндж е толкова изкусен разказвач и ако читателят му се довери и се остави на историята, го очакват 250 страници книжно удоволствие. Разнообразието от разказвачески стратегии моделира многоизмерния повествователен свят и допълва възможните перспективи. Това прави книгата толкова жива, истински кошер от истории, в който влизаш и нямаш насита да чуеш повече, и още.
Вместо край, начало:
Има една индианска глава, главата на индианец, рисунката на глава на дългокос индианец с украшение, изобразена, нарисувана от неизвестен художник през 1939 г., която показват до края на 70-те по телевизията, след края на излъчването, навсякъде в САЩ. Нарича се Тест за калибриране с индианска глава. Ако оставиш телевизора включен, ще чуеш звук на 440 херца – тона, използван за настройване на музикални инструменти – и ще видиш индианеца, заобиколен от кръгове, които приличат на мерник, гледан през окуляр на снайпер. В средата на екрана има нещо като мишена с числа, наподобяващи координати. Индианската глава е точно над нея и всичко, което трябва да направиш, е да кимнеш в съгласие, за да попадне целта в мерника. Това е само тест.
Автор: Невена Дишлиева-Кръстева
http://icu-bg.com/produkt/%d1%82%d0%b0%d0%bc-%d1%82%d0%b0%d0%bc/