Политиката никога не ми е била по силите. Уважавам смислените усилия на хора, скочили самоотвержено в този казан с вряща кал (друга е думата, но от приличие!) в името на идеи и идеали, на обществото, на децата си или каквото друго ги мотивира. Користните и корумпираните само ги регистрирам, като се опитвам да минимизирам вредата с неглижиране. Не го мога това с обществената полезност на политическо ниво и дори не следя кой знае колко. Докато не се случи някаква несъвместима с човешкото нелепица като гласуването – на 7 август 2024 година, насред отпуски, тихомълком и по терлици – на законопроект за изменение и допълнение на закона за предучилищното и училищното образование. Закон на омразата, с други думи. Предрешени като закрилници на морала и нормалността (каквото и да значи тази дума) слова, които впръскват надълбоко отровата на ксенофобията и несвободата.
Не съм свикнала да се изказвам по въпроси, по които не съм сведуща, затова ще изразя личната си позиция спрямо онова за „публичната пропаганда на неприемлив модел на нормализиране на нетрадиционна сексуална ориентация“ през литературата. Уважението към всяко човешко същество и съществуването ни заедно е базово човешко право – каквито и да сме, каквито и предпочитания да имаме в личния си живот. Това право ние в ICU защитаваме по нашия си нежен начин – като четем. Без повече излишни приказки, оставям по-долу откъси от няколко книги. Кой как ще ги прочете – негова си работа. Както ни напомня Олга Токарчук, „човекът, уважаеми, скъпи мои, има душа, тяло и разказвач“.
Предстоеше час по рисуване, а Ханс Касторп бе забелязал, че си е забравил молива. Всеки от неговите съкласници се нуждаеше от своя, но той имаше между учениците от други класове един или друг познат, когото би могъл да помоли за молив. Най-познат обаче му се стори Пшибислав, най-близък му бе той, с когото мислено най-много се бе занимавал; в един радостен полет на цялото си същество той реши да се възползва от сгодата и да помоли Пшибислав за молив. Заслепен от непонятна безогледност, той не се сети, не го бе грижа, че това е един доста особен номер. И ето че застана всред гъмжилото на постлания с клинкерови тухли училищен двор наистина пред Пшибислав Хипе и му каза:
– Извинявай, може ли да ми услужиш с един молив?
А Пшибислав го погледна със своите киргизки очи над издадените скули и му заговори със своя приятно дрезгав глас, без да се учуди, или поне без да покаже учудване.
– На драго сърце – каза. – Само че трябва непременно да ми го върнеш след часа. – И той извади от джоба си молива – посребрен автоматичен молив с пръстен, който трябваше да се изтика напред, за да се покаже червеният молив из металната гилза. Той обясни простия механизъм, докато главите на двамата се бяха свели над молива. – Само да не го счупиш! – добави.
Томас Ман, из „Вълшебната планина“ в превод от немски на Тодор Берберов
Но кървящият пернат откъслек, вързан за тръбите на печката, го изпълваше с отчаяние и предизвикваше жалък, безпомощен плач, който той бе принуден да укрива от баща си, от чичо си, дори от Йозеф. Биха казали, че хленчи като девойка. Ужасът от гледката на тъмночервената, почти кафява, съсирваща се върху отрязаната шийка кръв го принуждаваше да остане в състояние на болезнена амбивалентност. Гърдите му раздираше тягост, която не можеше да излезе под формата на никакъв плач, никакво облекчение, а само напираше отвътре, парализираше дъха му. Защото имаше някакво тайнствено съзаклятие между него самия и мъртвата безглава патица, от която капеше кръв, нещо се усещаше в тялото, някакво изнурение и слабост, които идваха от тоталната уязвимост. Смъртта на патицата се превръщаше в богохулство, в покушение срещу целия свят.
Но най-лошото тепърва предстоеше. Слагаха пред него чиния супа като поредния зрелостен изпит, който щеше да бъде проведен в присъствието на чичо му – офицера. Мечиш седеше облакътен над чинията с шоколадова на цвят субстанция, пълна с плуващи мазни кръгове, с напъхана под брадичката салфетка, вътрешно напрегнат, безпомощен спрямо слюнката, която се събираше в устата му и която стиснатото му гърло отказваше да преглътне.
След това бащата му хвърляше бегъл поглед и Мечиш, като осъден на изтезания, взимаше лъжицата, след което я потапяше в тъмната смес. Знаеше, че след малко погледите на двамата мъже ще се обърнат към него, затова вътрешно се спогаждаше със себе си, като си обясняваше, че трябва да го направи, че няма да разочарова двамата си най-скъпи хора, които му желаят само най-доброто, и че за да бъде истински мъж, трябва да се превъзмогне, защото това е ястието, което те му поднасят о т о б и ч. Тогава очите му плувваха в сълзи, а лъжицата, трепереща и ронеща капки супа, се издигаше към устните, които вече не можеха да направят нищо друго, освен да се отворят и да приемат това жертвоприношение. Той винаги си казваше, че може да не е запомнил добре вкуса на чернината от предишните пъти и сега може да се окаже учудващо добра. Но ето че в устата му отново набъбваше нещо отвратително, различно от всичко останало, едва прикрито от аромата на дафинов лист и майорана, мацнато с намаслена четчица, но по същество отвратително и отблъскващо. Вкус, който крещеше, изпълнен с поривистост, парещ, пулсиращ между езика и бузите, сладък и блудкав. Гърлото се стегна и Мечиш отново усети позива за повръщане, но този път знаеше как да го контролира, знаеше как да го игнорира така, че след миг колебание той се прибираше обратно дълбоко в тялото, скриваше се във вътрешностите и порцията сварена животинска кръв попиваше в стомаха му. Двамата мъже се преструваха, че не го гледат, но той добре знаеше, че скришно го изпитват, внимателно и хладнокръвно. После Мечиш загребваше още една лъжица, и следваща, а баща му се успокояваше и започваше с шегите. Очите на момчето се пълнеха със сълзи, но той игнорира и тях и те потънаха някъде в дъното на тялото.
Олга Токарчук, из „Емпузион“ в превод от полски на Крум Крумов (със съкращения)
Маноло, чието рамо го докосваше от време на време, уж случайно, докато газеха през калта и тинята към къщи. – Имаш късмет, знаеш ли – каза по едно време Маноло. Микел не отговори. – Имаш късмет, че всичко това, смъртта на майка ти, вече ти се е случило и не може да се повтори. – Иска ми се да си беше жива, да си беше у дома – промълви Микел. – Да, но тогава винаги щеше да живееш със страха, че някой ден този удар, смъртта ѝ, все пак ще дойде, а сега си свободен. Вече се е случило. Не може да се случи отново. – Не говори така. – В последната къща, в която живеех, старецът умря и всичките му деца надойдоха, някои от тях също бяха възрастни. И макар човекът да беше на години и да умираше от доста време, всички плакаха с дни. Седмици по-късно все още заварвах жена му да ридае. После дойде сестра ѝ и двете плакаха заедно, а когато дойде брат ѝ, плакаха още повече. А аз си знаех, че никога повече няма да плача заради някого. Няма човек, чиято смърт да ме накара да плача. Няма. И съм благодарен за това, и това никога няма да се промени. Родителите ми починаха, преди да ги запомня, баща ми е умрял още преди да се родя. Нямам спомен за тях. Нямам братя и сестри, не изпитвам чувства към чичовците и братовчедите си. Всеки път, когато видя човек с някого, когото обича, ми става жал. По-добре да нямаш такъв човек. Имаш късмет, че не може да ти бъде отнета отново. Микел се огледа и си даде сметка, че може да прегръща Маноло колкото си иска на този безлюден път, да го притиска колкото силно поиска. Обгърна го с ръце и усети топлината му, когато плъзна ръце под якето му. Надушваше потта по ризата му и усещаше как бие сърцето му. Задърпа ризата му, после опря длани в топлата кожа на гърба му. Маноло се наведе към него, така че телата им се долепиха, зарови глава в рамото на Микел, но ръцете му останаха да висят отстрани, сякаш бяха камъни.
Колъм Тойбин, из разказа в „Дългата зима“ от сборника „Майки и синове“, предстоящ през септември 2024 г. в превод от английски на Елка Виденова.
Никой не познава моето сърце. Дълбоко скрито е под якето, под кожата и ребрата. Девет месеца в корема на майка ми сърцето ми е било важно за някого, но щом е излязло оттам, са престанали да се интересуват дали бие достатъчно често и никой вече не се стряска, когато спре за миг или затупти като обезумяло, за да подскаже, че нещо не е наред.
Марийке Лукас Райнефелд, из „Неудобството на вечерта“ в превод на Мария Енчева.
В къщата имаше множество ръкописи, включително писмата на Катя от Давос, които Томас искаше да изнесе от Германия, но най-важни бяха дневниците му, които лежаха в сейфа в кабинета му на Пошингерщрасе. Никой никога не ги бе виждал. Катя вероятно бе наясно със съществуването им и се досещаше, че щом ги държи под ключ, явно съдържат твърде лични текстове. Но надали предполагаше, че между баналните бележки за времето и предстоящите лекции Томас описваше най-интимните си сънища и еротични фантазии.
Тези дневници трябваше да напуснат Мюнхен. Томас вече имаше план как сейфът би могъл да бъде отворен и дневниците да му бъдат изпратени, без никой да ги прочете.
Сексуалните му фантазии бяха намерили израз в разказите и романите му, но там лесно можеха да бъдат обяснени като литературен похват. Томас беше баща на шест деца и никой не го бе обвинявал открито в сексуални извращения. Ако обаче дневниците му видеха бял свят, всички щяха да разберат що за човек е и за какво копнее. Щяха да покажат, че хладният му, книжовен тон, известната скованост в обноските, слабостта му към почестите и признанието са само маски, предназначени да прикрият низки сексуални желания. Докато други писатели, включително Ернст Бертрам и поетът Щефан Георге, не криеха хомосексуалността си, Томас бе заключил сексуалните си интереси в дневник, който на свой ред бе заключен в сейф. Ако истината излезеше наяве, смяташе той, щяха да го презрат най-вече заради двуличието.
Колъм Тойбин, из „Вълшебника“ в превод от английски на Елка Виденова.
Автор: Невена Дишлиева-Кръстева