Геновева Данчева
– Данчева
– Дончева?
– Не, Данчева!
От малка винаги при необходимост към личното си име добавях не фамилията, а бащиното. Все едно съм знаела, че ме очаква една болезнена липса, която ежедневно ще искам да запълня, макар и само с изричането на едно име, това на баща ми – Данчо Йорданов. Имаше най-зелените кафяви очи! Очи, които съм си позволила да открадна и макар да са заспали отдавна, днес виждат чрез мен. Спомням си, че когато бях малка, ме беше взел със себе си на работа – за първи път стоях сама на едно столче в ресторанта и изведнъж вратата се отвори, а една непозната за мен жена ми се усмихна широко и ме поздрави с думите: „С тези големи комбали, само на Данчо ще си момичето”. Останах учудена и дори леко смутена от тона ѝ, но кимнах бързо в знак на съгласие.
Има много неща, които искам да разказвам за моя баща, много и ми разказват – приятелите му, които също като мен го помнят и носят в сърцата си. Понякога, когато се случи нещо значимо, първото, което ми идва на ум, е какво щеше да каже той. На всеки рожден ден – мой или на мама, в главата ми звучи гласът му, който неспирно, както и преди, повтаря като кралски глашатай: „Рожден ден! Рожден ден! Рожден ден! Честит Рожден ден!”, само че гласът в главата ми, след като каже своето, не може да ме задуши с целувки, както традицията повелява. Знам какво щеше да е първото, което ще каже и на своя рожден ден: „30 май 2066 – Бате Данчо на 100 години”. След това щеше да се засмее и да допълни с друга шега на Стефан – негов колега и приятел. Ирония на съдбата или лошо съвпадение: на 30 май 2011 беше погребението на баща ми, а приятелят му Стефан и в този ден не изневери на себе си и го изпрати, както никой друг. Никога няма да забравя как влезе почти ядосан в трапезарията, застана до отворения ковчег на баща ми и започна да му се кара: „Какво си се излегнал там бе, я да ставаш веднага!”. А след това не сдържа сълзите си. Сигурно е изглеждало странно и неприемливо отстрани, но аз знам – това беше Стефан!
Баща ми Данчо е отраснал без майка, баба Екатерина е починала, когато е бил на 7. Дядо ми ги е отгледал сам с чичо ми. Татко не ми е говорил много за баба – дали за да не ме натоварва или просто е нямал почти никакви спомени, не знам. Веднъж обаче ми подари няколко сребърни пръстена, каза ми, че са били на майка му. Пазя ги и до днес, макар и да не съм ги носила. След смъртта на дядо ми, неговия баща, ми даде часовника му – за спомен. Беше спрял на часа, в който изтече дядовото време сред нас. Но макар и да не се носи, часовникът тръгваше и спираше отново няколко пъти след това. Днес у мен е часовникът на баща ми, никой не ми го е давал, аз сама си го взех…
Дядо ми записал баща ми на акордеон, дори му купил такъв, на който и аз натисках копчетата като малка. Давал му пари за уроци и го изпращал на акордеон всяка седмица. Татко обаче ходил няколко пъти, разбрал, че акордеонът не е за него и си намерил по-интересно занимание – електронни игри. И така вместо час за акордеон, дядо ми плащал абонамент за електронни игри. Да, но не щеш ли ерата на електронните игри приключила, когато дядо, без дори да иска, срещнал учителката по акордеон и я попитал как се справя татко. Жената с учудване обяснила, че Данчо вече не ходи на акордеон и така се спряло финансирането на електронните игри.
Детството някога е било много по-вълшебно от сегашното! А баща ми беше пълен с интересни истории от своето детство. Спомням си, че ми е разказвал за случка с братовчедите му – Васил, Борис и Минко, били на гости всички при баба си, а наблизо имало конюшня. Промъквали се те вечер, без да разбере бабичката, влизали в конюшнята и взимали коне да ги яздят. Е, да, ама на баща ми му се паднал явно по-стар кон, който не виждал. И приключението станало още по-голямо. Историите са за това, за да бъдат разказвани, но някои от тях се премълчават значително по-дълго от други. Като например тази, която татко ми разказа на шега, когато бях вече тийнейджър.
По времето, когато мама и татко били гаджета, татко ходил да взима мама от тях с мотор и понеже живеела в къща, а не в блок, спирал мотора на предната улица, слизал и отивал пеша до тях, за да не се явява с мотор пред баба ми и дядо ми.
*
Искам пак да спре токът. Да няма ток и да сме вкъщи – аз, мама и татко, да се излегнем на леглото и да ядем с лъжица какао на гранули от големия пластмасов буркан с червената капачка. След като ми омръзне сладостта на какаото, татко ще ми прави театър от сенки на стената и ще ме учи да правя различни животинки. Искам поне за ден да дойде тук при мен, ще го запозная с дъщеря си. Представяте ли си, ще запозная дъщеричката си с моя баща. Странна работа е животът. Уж учим децата си да бъдат добри, но не им казваме, че понякога най-добрите си отиват ей така за миг, като във филм, отиват си, за да не се върнат никога, за да оставят след себе си безброй разплакани очи, за да не позволят на семействата си да ги познават поне, не да ги помнят – да ги познават, отиват си, за да живее друг, не, не се жертват за близките си, правят го за някой съвсем непознат, отиват си, за да докажат, че понякога няма ненаказано добро.
Така си отиде и моят баща пред очите на майка ми. Втурва се да спасява в морето давеща се майка и дете, викащи за помощ. Спаси ги. Не спаси себе си. Не спаси и нас от скръбта.
„Трябва да се гордееш с баща си!” – тези думи чувам често, та аз се гордея с него всеки един ден, има хиляди причини да се гордея с него, още преди това да се случи. Понякога си мисля за онези кампании за децата на служителите, загинали по време на изпълнение на служебния си дълг. Мисля си и колкото и жестоко да звучи, ме хваща дори малко яд. Ами за онези, които са загинали не заради служебния, а заради онзи дълг на човешкото у човека. Които не са обучени да влизат в огъня, да стрелят, да пазят. Нима те не са герои? Не са, щеше да каже сигурно баща ми, те са обикновени хора.
Понякога толкова обичам да съм сама. Да си мисля за него, да си представям, че е до мен и ме вижда и аз го виждам, усмихнат, пуши цигара и мирише на хубаво. Да водя мисловни монолози във формата на диалог. Да е там. С мен. Знае ли, че като си отиде, ризите му стояха на закачалката в коридора повече от година или че обичам да плача. Това нормално ли е изобщо? Обичам да имам време за себе си, сама, за да си поговорим с него и да си поплача. За да ми олекне.
Мисля си кога го видях за последно, какво му казах, какво той ми каза.
Докато бях студентка в София, баща ми и майка ми ме изпращаха винаги на гарата в Добрич. Всеки път, казвам ви! Прибирах се често, почти всяка седмица и така на тях не им омръзна, не им тежеше да ме изпращат и да ми махат всеки път. Изпратиха ме за последно заедно вечерта на 27 май, имах изпит на следващия ден, на 30-ти също. Мислих си как ще изпусна 45-ят рожден ден на баща си заради изпита, дори и да тръгнех веднага след него, едва ли щях да стигна навреме. Мислех си, без да подозирам, че баща ми никога няма да стане на 45. Бързал е да си отиде по-млад – на 44. Наистина е нямало да стигне времето – на мен, за да си дойда навреме, на него, за да остане да празнуваме заедно.
Изпрати ме на гарата, целуна ме, помаха ми за чао, а то било за сбогом, изпрати ме, за да си отиде завинаги. А аз се върнах. Знаете ли какво е да пътуваш 500 километра, без да знаеш. Всъщност знаеш, че нещо лошо се е случило, ала не знаеш какво. Мислиш си, цели 500 километра си мислиш, през главата ти минават хиляди филмови ленти, но и най-лошата от тях не е лоша като реалността. Мислиш си за онова „трябва да се прибереш веднага с каквото има – самолет, автобус, влак, само се прибери и, моля те, не ми звъни”. Точка. Няма продължение, само толкова ми казва мама по телефона. Най-мъчителните 500 километра в живота ми, искам да се обадя, искам да знам какво става… но пък ме помоли. По пътя ми звънна ми чичо – братът на баща ми.
– Ще те посрещна във Варна.
– Какво има – питам пак аз.
– Няма нищо, моето момиче, не се притеснявай, като се прибереш, ще говорим.
Някак ми олекна и пак знам, че нещо лошо се е случило. Е, пристигнах.
Бяло петно.
Спомням си, че попитах къде е татко, спокойна, че съм се чула с мама.
Вече нямаш баща. Това ми казаха.
Как? Кой и защо ми го беше отнел? Пак бяло петно и нови 50 километра за пътуване. Пътуване към дома, който вече няма как да е дом, щом е без семейство.
*
Искам да ходим за риба. Да ми правиш въдичка на бирена бутилка, да стоя на буната и да гледам къде има рибки, за да си пусна месината с тежинка. Искам да виждам усмивката ти, докато надавам радостен вик, че съм хванала риба, ей толкова мъничка, а останалите рибари да гледат смутено с неразбиране, че това риба ли е.
Искам да си тук, за да не знам какво е да те няма. Искам да си тук, за да ти кажа колко много те обичам, за да имам цяло семейство. Искам да си тук, за да знам, че ме чакаш… чакаш ме там, заспал на дивана пред телевизора, за да видиш, че съм се прибрала, преди позволения час от дискотека. Искам да си тук, за да ме изпращаш всеки път и да ми махаш усмихнат. Искам да си тук, за да не си отиваш никога повече!
Да си тук, за да те запозная с твоята внучка.