Две неща са присъщи на големите творци: пророческото писане и пластичността на разказа. От първото ще спечелят следващите поколения; второто, тук и сега, вдъхновява творци от различни жанрове да предложат своя интерпретация на една и съща история. Под формата на електронна игра? Комикс? Ако някой си го е помислил, четейки Анна Ин, може да се гордее с прозорливостта си. По играта вече се работи. Комиксът със заглавие Аз, Нина Шубур е факт.
Олга Токарчук вярва в силата на добре разказаната история, носителят – противно на очакванията – остава на заден план. И ако книжният носител не е вечен (казвам го със съжаление), то сърцевината на историята със сигурност е. Спомням си с усмивка лично споделеното за умния часовник, който на сутринта ни разказва сънищата ни.
Така, вероятно без дори да предполага, още през 2006 година, в рамките на международния проект Митове, последната полска нобелистка създава своеобразно литературно NFT. За една книга тя измисля нов жанр, нов начин на разказване, нов език, съвършено нов изказ. Да, Анна Ин е щурото дете на Олга. Тук ритъмът дестилира езика дотогава, докато от него не потече чисто злато. Нищо не може да бъде спестено, накъсано или смотолевено. Езиково, текстът е музикална творба. Въздействието е ударно. Думите в кръвта ни се съсирват.
Олга Токарчук разглобява древния мит за богинята Инана, след което го нанизва наново върху конците на съвремието. Така съгражда универсалност… или Универсум от атоми материя, от линиите на времето. Получаваме свят, който в основата си е митологичен, но носи люспите на днешното, лющи се от скръб, обраства с железен мицел, а стружките му проблясват в очите ни, създават дискомфорт, мъждене на съвестта. Този разказ задава въпроси, на моменти звучи с укор, макар и без размахване на пръст. Разказва за нас, впримчени в капана на технологиите, препускащи в нестихваща надпревара за слава, богатство, обществен статус. Чрез историята на Инана, шумерската богиня на плодородието, плътската любов и войната, са поставени проблемите за любовта и приятелството, за справедливостта и жертвоготовността, за света, стъпил върху изгодата и интереса. Безвремието на Олгините думи ни позволява да се замислим как функционира светът, а също за вечните зависимости и какво се случва след смъртта. Токарчук открехва нови порти на познанието, разширява мисловните модели и прави намек за бъдещето: Нищо няма да запази формата си.
А наред с това – може би! – дава и зрънце надежда. Защото все пак има кой да оставя малки, омесени от състрадание създания в покрайнините, и те напират. От нас зависи дали ще просъществуват в градовете ни.
Крум Крумов