Как се прави корица за книга, която се разроява в палитра от сюжетни линии, режисирани от щедър в многогласието си разказвач. Книга, която прекрачва от език в език, от жанр в жанр, тръгва от документалното, но се заплита в художественото. Книга, чиято разказвачка търси най-безболезнения начин да се събере, но за да го направи, преди това се разпада на съставните си части. И тя, разказвачката Ранополия, заживява като „преводачка, плувкиня, билкарка, ботаничка, колекционерка на лалета, божури и бобени семена, къщовница, журналистка и авторка на пътеписи, литературоведка, фотографка“. Тази нестандартност – и дори екстравагантност – на романа ни срещна и с неговия неординерен оформител. Зорница София е живописец, но и визуален артист, иконописец, кинорежисьор, театрален режисьор, автор на сценарии, дизайнер на пространства. Жена чувствителна към многообразието на света, сияйна и многолика. С присъединяването на Зорница София, работата по корицата на „Бялата ни спалня“ прерастна във визуален анализ на текста. Стигна се до фотосесия, осъществена от екип съмишленици (включително Грета Манчева, специалист по сценичен грим), които в рамките на два дни търсиха различните лица на разказвачката, пренареждаха символите на нейния живот, посягаха към архетипните модели на нейния образ. Поставяха я на ръба между всичките й светове. Сроковете бяха кратки и след бърз преглед на опциите се спряхме на идеята модел за снимките да бъде Зорница София (за разкош, точно тогава тя беше с навехнат при излитане с парапланер глезен и стъпваше с патерици, но пък вътрешно летеше), с което бульонът от светове се забърка още по-вкусен.
Продължавахме да балансираме на острия ръб между фикцията и реалността. Замисълът беше да се търсят лицата на една жена – на Жената въобще – която гради свой собствен разказ за истината: разказ – пише в „Бялата ни спалня“ – „който ме събира и слепва в човек, в привлекателна жена, така че да мога да си покажа лицето“. Тя прави алхимични опити да преподреди многообразието в потока на живота си, да се оттласне от властния образ на мъжа/бащата, да го опровергае, премисли, преодолее. И да се справи с още рани, някои болезнени до непоносимост. Магическият момент: всяка от жените в екипа преживя текста на Радмила по несравним с останалите начин. Почувства терапевтичната му сила в контекста на собствения си живот. Прочете го през себе си. Шест разкошни деконструктивистки костюма от Мина Кайе и една рокля на Мира Бъчварова се оказаха важен детайл в интерпретативния опит за визуализация. Женственост и стил, с доза екстравагантност, щипка кокетство и елемент на приказност – тези дрехи сами по себе си са гранични, те също са истории. Жената, облечена в тях, израства в символ. Качва се на сцена. Отключва сетивата си за другите свои аз. Всичко това бе заснето от Миглена Цонева – Глена, чиито черно-бели фотографии са противотежест, добре премерен баласт на този текст, в който, по думите на Диана Иванова, „всичко има цвят – рижо като пресен корк, бяло като гърдите на чайка… Но и червено като престояла кръв“. Черно-белите снимки позволяват на насладата от думите да се разлее приятно в рецепторите на читателя, за да може той по-лесно да се справи с „изреченията, които не се преглъщат лесно“. Глена направи тези снимки с лекота – така, както танцува с вятъра.
