Калояна Славова, дъщеря на Климент Славов
– Мирно, редник Славов!
– Аз съм „мирно“, другарю капитан, но просто едната ми обувка е номер 46, а другата – 43.
Това е любимата ми случка от казармения живот на баща ми. Като всеки мъж от онова време и той имаше хиляди казармени истории. И понеже обожавам чувството му за хумор, обожавах да го слушам. Баба ми, гъркинята, неговата майка, умираше от ужас, като се сетеше за тоя период. Разправяше с тъга как ходила да го види на клетвата му и не могла да го познае, защото „толкова отслабнал, горкият, че шапката му едва се подпира на ушите. И добре че леля ти каза, мамо, мамо! Това там е бате и ни маха“. Голям ужас беше за баба ми, че е отслабнал.
Разправяше тя, че от дете много обичал да си похапва. По три пъти закусвал. Първо, сам, после с дядо ми, който отивал на работа, и като го изгонела баба ми да играе навън, за да не закусва и със сестра си, баща ми отивал в съседната къща, където една баба без зъби седяла на стълбите, топяла си сух хляб в чая и така закусвала. Баща ми ѝ се примолвал да му даде и на него, понеже – обяснявал – вкъщи не му дават да яде. „Как не го беше гнус от тази беззъба баба, така и не знам“, разправяше ми гъркинята. Бил много умен, но и много палав, разбивал си е лицето от скачане; в началото от училище си тръгвал, без да го е пуснал никой, защото му било скучно. Бая време минало, докато се научи, че не може току-така да си тръгва. И понеже големият му страх бил от дядо ми – стар търговец от Добрич, който и до днес там помнят като Красивия Митко, когато получил двойка по математика, баща ми решил, че единственото спасение от съдбата, която го чакала вкъщи, е да се качи на първия влак на гарата и да пътува до последната спирка. Не знам точно на коя гара са го намерили и върнали с милиция, но баба ми пак в ужас казала на дядо ми: „Ако сега го набиеш, Митко, и аз хващам влака!“ Та, му се разминало, де.
Амбициозната му майка го записала на цигулка. Ходил той немил, клет, недраг 8 години на цигулка, а на деветата баба ми срещнала учителката по цигулка и я питала как е Климент, напредва ли. А учителката рекла, че не го е виждала от 6 месеца. Оказало се, че за 8 лева на месец баща ми си купува семки. Кой може да изяде семки от 10 стотинки фунийката за цели 8 лева е друг въпрос.
След училище кандидатствал медицина. Имал 6 по биология и 5,75 по химия, първа резерва, но не го приели заради онези виетнамци, нали се сещате, дето покриваха бройките. Взели го в казармата. И баба ми – пак рев. Тръгнала тя от Варна за София. Ни връзки има, ни някого познава, но имала една братовчедка там, при която да спи, а целта ѝ била да намери министъра на образованието и да го помоли да пуснат баща ми да учи в Румъния, където дядо ми имал пък друга богата братовчедка, стара мома. А тогава само децата на партийците учели в чужбина, разбира се. Писал дядо ми писмо, съгласила се лелята да поеме баща ми. Та, затова баба ми, гъркинята, тръгнала за София да дири министъра. Може и смешно да ви звучи, но не си спомням някога нещо да не е ставало на нейната. Ни глас е повишила, нито нищо, но нейният лозунг в живота беше „голи, боси дойдохме“. Нали е бежанка от Гърция. Та, отишла тя в Министерството и разправя: „Казвам им аз, че искам само с министъра да говоря, а те ме гонят. От едната врата ме гонят, аз от другата отивам да вляза“. Накратко, срещнала се накрая с министъра на стълбите, жална-милна, обяснила му как голи, боси са дошли, как несправедливо вкарали баща ми в казармата и как, видите ли, трябва да го пуснете, господин министър, да отиде да учи в Румъния, голям лекар да стане. Невероятно, но факт – успяла да измоли разрешение от министъра, гръцкото си магаре в българска кал не оставяше баба ми. Но за зла беда се оказало, че вече дал клетва баща ми и не може да го пуснат от казармата. Така минала военната служба, но все пак след нея можел да отиде да учи в Румъния.
Една година учил езика, след това на изпит и след това за специалност. На 21 години баща ми учил езика по букурещките кръчми и барове, хей живот, здравей, здравей!, а после на изпита професорите му казали, че много добре знае румънски, но доста някак си уличен. Не се казвало „скивам“, а „виждам“ и други такива. Дали му месец да стане езикът му литературен. По цял ден четял книги от библиотеката на лелята и успял, де. Звъннал в 12 посред нощ на баба ми във Варна да каже: „Майко, приеха ме! Вече съм студент! Студент по кино- и телевизионна режисура!“. Баба ми изтървала слушалката! „Как така по режисура, бе майко! Ти курвар ли ще ставаш?!“. Ревнала баба ми после и хукнала да събужда дядо ми да му се оплаче. А дядо ми само казал, че не той е ходил при министъра да праща Климент да учи в Румъния, обърнал се на другата страна и заспал. Така баща ми си заживял бохемски студентски живот в Букурещ. Пет години. Завършил с отличие, а дипломният му филм получил награда не къде да е, а в Япония. Не го пуснали комунистите да отиде, но му я пратили оттам.
Върнал се в България като първия дипломиран режисьор по кино и телевизия. (Тогава, средата на седемдесетте, във ВИТИЗ тепърва тръгвала такава специалност.) Хачо Бояджиев казал на баща ми, че може да си избере в кой от телевизионните центрове на БНТ иска да работи – София, Варна, Благоевград. Тъкмо да каже, че си избира София, и гъркинята пак ревнала! „Не, майко! Ние голи, боси дойдохме, едва те изучихме, ти сега слуга на Хачо няма да ставаш. Ти да работиш, а той да обира лаврите.“ Този път баща ми я послушал, прибрал се във Варна и започнал работа в телевизията. А част от големите концерти, телевизионните театри и документални филми, режисирани от баща ми, остнаха в Златния фонд на БНТ и се излъчват и досега.
Хачо Бояджиев ни е идвал на гости и с Тодор Колев бяха приятели. „А моите стъпки стоят по пясъка и още чувам море под себе си“ винаги ми напомня за баща ми, който обаче мразеше да ходи на плаж. И Хачо Бояджиев, и Тодор Колев, и колко други видни граждани са яли от гръцката мусака на баба ми, която с гордост и радост и аз правя сега! Единственият проблем на баща ми бил, че голяма любов го дърпала към Букурещ. Там оставил гаджето и постоянно пътувал натам и обратно, докато не измислят как и къде да се оженят. И понеже по онова време валута трудно се намирало, баща ми ходел в едно бюро на Балкантурист за настаняване на чужденци. Там го пратила негова колежка, Августина. А в бюрото румънските леи му осигурявала майка ми – приятелка на колежката му. Която се оказала по-хубава (разбира се!) от някаква си румънка. След година и нещо се оженили, след още една съм се родила аз.
Било е трудно раждане. Майка ми, а и всички били сигурни, че ще се роди момче, но не само че се родило момиче, ами било „отрязало“ главата на баща си. Това тъжно ми разказваше майка ми. Разправяше ми и как тя, докато била още под упойка, баща ми обикалял да черпи цяла Варна и да разправя, че има дъщеря, която се казва Калояна, без майка ми да е потвърдила, че така ще се казвам. А после даже го заплашила, че ще ме кръсти Десислава, и баща ми изпадал в ужас, защото имал такова гадже навремето. „Всички, ще ми се смеят, Нелче, че на бившата си кръщавам детето!“ Как да е, разбрали се за Калояна. И Слава богу.
Много си приличахме – двамата зодия Лъв. Всичко, което си спомням за него, е всичко хубаво. Не помня да сме се карали сериозно, никога не ме е наказвал, не ми е крещял. Бях неговата глезла – момичето на татко. Като, разбира се, това е, защото той все много работеше и беше все в командировка, а трудната част по отглеждането и възпитанието беше на майка ми. Отвсякъде ми носеше страхотни подаръци. Обиколил е цял свят – всяко кътче на Еврвопа, командировка за 9 месеца в Азия, в онези гладни години, когато аз и майка ми седяхме на опашка с купони в магазина, той беше на кораб, получил морско име КИТ и спечелил тоалетна чиния на новогодишната томбола на кораба, някъде където е много горещо на 31 декември. На тези снимки за първи път видях зима без сняг и студ. Пишехме си писма и ни пращаше картички от екзотични места. Пазя си ги и сега. Помня, че когато се върна от Азия и влезе вкъщи, така му се хвърлих на врата, така съм го стискала и целувала, че ми се схвана детският врат за цели три дни. Това един от най-щастливите ми спомени в живота изобщо – аз, майка ми, кучето и баща ми, който не бях виждала 9 месеца, а сега стоеше пред мен с прекрасен тен и няколко огромни чанти с подаръци.
Двамата винаги ме водеха със себе си по гости и ресторанти и ме учеха как да се държа и храня като изискана дама. Първите си блусове съм танцувала с него на „Беса ме мучо“ – а той красив, елегантен, винаги с вносни дрехи – най-красивите костюми, ризи и вратовръзки – ужасно западняшки вид имаше и миришеше на страхотен мъжки парфюм и на нещо само мое. Никога и досега не съм попадала на мъж с толкова много на брой изящни памучни и копринени чорапи, подредени царски. Оттогава винаги гледам как са облечени и как миришат мъжете, дали са им красиви и чисти ръце. Искала съм всички двойки да изглеждат като майка ми и баща ми на сватбата на братовчедка ми. Всички да ги гледат, да цъкат и да казват, че никога не са виждали толкова красива двойка.
Също от него по трудния начин се научих, че да не лъжеш, не означава, че всичко винаги се казва на всеки. Например когато шефът ти сутрин звъни по телефона и тригодишната ти дъщеря го вдига, не бива да казва: „Татко ми не може да се обади сега, защото е в тоалетната и ака“.
Ходили сме с него само двамата на зимни курорти, но понеже не бе много по спорта, докато другите караха ски на Боровец, мен ме водеше на разходка до Корекома, купуваше ми шоколадово яйце и се разхождахме из комплекса. Вечер всичките деца на телевизионни работници правехме щури детски купони из хижата, а бащите се събираха да се се черпят в някой апартамент на хотела. Тогава беше времето, когато за първи път никой не ми казваше да си лягам, и с другите деца заспивахме прави или седнали по диваните, а бащите после ни прибираха по стаите. Имаше един колега, Митко Испанеца. Тичам аз при него и викам: „Чичо Митко, чичо Митко! Кета заспа във фикуса!“. Те блъскат карти, а той вика: „Не може ли да я преместите на дивана? Майорна терца!“. Така ни гледаха бащите.
Понеже баща ми правеше и филми за рибарите, те му бяха първи приятели и винаги носеха прясна риба направо вкъщи. На един Първи май се появиха с десеткилограмов калкан. Баща ми го ряза, коли и пържи цял ден, докато аз бях на празник навън. Събираше част от родата и се правеха велики рибни вечери. Неминуемо в тях присъстваше една пържола само за майка ми, която не ядеше риба.
Най-много ме е било страх от него два пъти. Веднъж, като прибрах едно куче от улицата и майка ми каза, че сама ще се разправям с баща ми, като си дойде от работа, и втори път, като изпрах любимата му бяла риза от Белгия с един мой червен потник в пералнята. Много исках да съм домакиня. И понеже не бях сигурна дали харесва розово, отидох да спя при братовчедките ми, а майка ми обеща да оправи нещата. За всеки случай не се прибрах три дни.
Той ме заведе за първи път на дискотека за възрастни заедно с една приятелка. Не можех да повярвам, че виждам толкова много големи хора на едно място, и то късно вечер. Пак той ми даваше понякога цели десет лева (!) за детската дискотека, като по принцип бях с 2, което не беше малко. Баща ми се съгласи да ми купи нюуейвърски кожени обувки с бомбе и метал на подметката, когато майка ми ни прати за зимни ботуши, които да топлят.
Не ме водеше на детска градина. Дори на 8 март, когато всички мъже отменяли жените си, пак майка ми ме преобувала върху шкафчето, а докато ми слагала обувките, друг баща честитил празника на майка ми, а аз съм попитала на висок глас: „Мамо, какво ти подари чичкото?“. Моят баща мразеше да ходи на родителска среща, не искаше да го занимават с глупости разни „откачени учителки“. Понеже му викаха: „Ама, вие ли сте на Калояна баща ѝ, дето е режисьор в телевизията? Кога ще дойдете да ни снимате?“. Мисля, че класната ми му се сваляше даже. А майка ми настояваше поне веднъж той да отиде да се черви.
Успях да го запозная с първото ми гадже. И излизахме на разходки, не помня къде сме ходили, но си спомням, че ме разпитваше и се хилеше нещо за него.
Казваше ми „Калоянооо“ по един особен начин и после винаги казваше някоя велика смешка, така че колкото и да ми е било тъжно, започвах да се хиля неистово. Когато ме започна дарк периода ми на големите и развлачени само черни дрехи, той ми казваше: „Много добре ти стои тази блуза, само че покойната Катинка е била доста по-едричка“. Настояваше, че трябва да се омъжа някъде наблизо, че като ме изгонели после и пари за автобуса нямало да ми дадат.
Имаше най-великото чувство за хумор, неизчерпаем запас от лафове, винаги беше център на голямата си компания и не познавам друг човек отблизо, когото толкова хора да са харесвали и уважавали. Наистина беше извън времето си.
А после сърцето му нещо се разболя. Уж не беше тежко, но лечението включваше да се лиши от бохемския си живот и да живее кротко и спокойно. А и той като мен това не го можеше. Викаше, че е живял за трима и не съжалява за нищо. Само веднъж преглътна тежко, когато майка ми му каза: „А другите двама, Климо?“, докато ме държеше за ръката в болницата. В този период научих, че хората като са болни, стават лоши и заядливи. Веднъж отказах да отида да му купя лекарства, защото ме разхождаше по 10 пъти до аптеката. А като си отиде, години наред ме разяждаше черно чувство за вина заради този един път.
Тъжно беше, че не можехме да помогнем, че влизаше в болница, а като излезеше, си живееше като преди. Никога не се държеше като болен. Обаче, дето вика Ромен Гари, „когато сърцето спре, не можеш да я караш вече по същия начин“. Та и баща ми не можа. Влиза и излиза от тия проклети болници. Стигна до София, където и професор Чирков не успя да му помогне задълго.
На бала си, преди събирането, отидох в интензивното на кардиологията, за да може баща ми да види единственото си дете абитуриентка. До нас умря един човек и го покриха, а аз се правих, че не забелязвам, а баща ми пак казваше смешки.
И скоро замина за София. За малко. Една сутрин звънна телефонът и ми казаха, че всичко е свършило. Бях сама с кучето. Не знам защо все така се случва. Да съм сама с кучето, когато родителите ми умират.
Не съм от хората, които вярват, че той отнякъде ме гледа. Затова много дълго време не можах да свикна с липсата му. Исках да му кажа, че започнах да работя това, което и той, исках да му разказвам всеки ден за нещата, които стават там, как се държат колегите му, че тези, които той е учил, сега учат мен и исках той да ме учи на занаята. Исках да види малките ми успехи. Исках да знам харесва ли нещата, които правя, нищо че не съм толкова добра като него. Исках да си говорим за книги, за пътувания, за големите и важните неща.
Исках толкова много да види как изглеждам като голям човек, а не онова 19-годишно момиче, което вярваше толкова много на живота. Исках да го питам как да постъпя в тази или друга ситуация. Чудела съм се дали щях да страдам и да бъркам толкова пъти с хората, ако го имах до себе си? Щях ли да се заблуждавам така във връзките си? Щях ли днес да си падам по някого само защото е спретнат и лъснат като баща ми? Щях ли толкова лесно да плача?
А той беше толкова смел и силен. Като всички бащи, нали? Единственият път, когато го видях да плаче, беше, когато трима негови колеги загинаха в кошмарна катастрофа. Не беше палил цигара 18 години, но седна и изпуши една кутия. А после пак ги спря.
Отиде си, когато най-много ми трябваше. Когато животът ми точно започваше, трябваше да започне без него. Живя за трима и остави двамата след него да живеят без един, който беше толкова много за тях.
И за финал ще кажа, че никога няма да забравя баба ми, гъркинята, как се хвърля и целува ковчега на баща ми, който донесоха късно една вечер от София (и двамата ми родители починаха в София, но почиват заедно във Варна, до морето, което толкова обичаме) и качиха в апартамента ни на шестия етаж. Сложиха го на масата, на която толкова пъти сме се хранили тримата. Имали сме гости, правили сме страхотни събирания, Нови години, празници. Не можех да повярвам, че в този ужасно скъп ковчег, жест от колегите му в телевизията заедно с грандиозното погребение, е баща ми и че никога повече няма да излезе оттам. Баба ми, гъркинята, крещеше, ревеше, хвърляше се върху му и беше безутешна. Загубила завинаги любимия си единствен и първороден син – само на 48. А аз бях сигурна, че всеки момент и тя ще умре. Живя още 19 години, десет от които като царица в Швейцария при леля ми.
Странна работа е животът. В него има толкова много случки, ситуации, неща и хора, без които ти се налага да живееш. Цял живот.