Веселин Геренов
Рак!
Все още кънтеше в ушите ми присъдата на доктора.
Злокачествен!
Това пък си беше направо отказ за каквото и да е обжалване.
На кожата!
На всичко отгоре трябваше да е пред очите ми.
Оптимистите казваха, че на това трябвало да се гледа като на диагноза, а не като на смъртно наказание, a други духовно извисени разсъждаваха, че това било карма. Вегани, спортисти и тем подобни го дължаха на начина на живот и храната. Докторите пък масово твърдяха, че било в гена… на мен не ми пукаше.
Тревожех се единствено за дъщеря си. Майната им на рака и смъртта, всички умираме рано или късно, но по-добре късно, особено ако трябва да оставим дете сираче. И тук пак духовно извисените щяха да кажат, че животът й е дал изпитание, докторите щяха да съветват да се проверява профилактично, а веганите щяха да предложат да не яде месо… майната им. Абсурдни карми, храни и генетики… щом дойде до болестта, мислиш само как да се отървеш и как да не натоварваш близките си, а щом усетиш, че няма отърване, мислиш само как да се свършва по-бързо и пак, как да предпазиш близките си от мъката, ама това е неизбежно.
Вече бях в стаята й. Тя споделяше мечтата на много други деца – да стане космонавт – и беше луда по астрономията. Признавам си и аз някога имах същата мечта, но осъществяването й приключи с раждането на Стела.
Бях й купил нови фосфорни звезди, които да си облепи по стената и да допълни нови съзвездия. За един месец бях тренирал поведение и реших, че моментът на споделяне е дошъл. Когато влязох в стаята й, погледнах учебника по биология и реших да я попитам какво знае за кожата. Стела беше изключително умна за тринайсетте си години и не просто, защото ми беше дъщеря.
Тя започна с частта от секцията „За любознателните“, това, като че ли бяха най-интересните и най-трайно запомнящи се редове от учебниците като цяло:
– Кожата е най-големият човешки орган – започна тя, – който остава и най-малко опознат от медицината. – „Доста окуражаващо“, помислих си. – Има и нещо още по-вълнуващо: средно на всеки седем години си меним изцяло кожата, не е ли прекрасно, все едно се прераждаме. Догодина би трябвало да влезна в третото си кожно прераждане – допълни ентусиазирано тя.
– На мен ми звучи, че все едно имаме гнусни и хлъзгави змийски кожи – казах със съскащ глас, докато я гъделичках по врата, имитирайки змийско движение с ръка.
Стела първо се намуси и секунда след това не се сдържа и прихна в смях.
– Виж, Стела, нося ти нови звезди, мисля, че са триизмерни и по-мощни от последните, които купих.
– Супер, тате, ще можем да сложим някои нови съзвездия. Отдавна исках да допълня Дракон, Близнаци и Андромеда.
Почнахме да нареждаме съзвездията според небесния атлас и изведнъж тя се загледа в ръката ми и ме попита:
– Татко, знаеш ли, че съзвездието риби е на ръката ти?
Аз се обърнах въпросително, поглеждайки едновременно усмивката й и ръката си.
– Не виждаш ли бенките? – приближи се към мен и почна да ги докосва и да ги свързва с пръстче, все едно рисуваше две рибки. – Кожата ни е небе, бенките съзвездия, а ние сме малки вселени…
Обърнах плачливата си истерия в смях и започнах да търся нейните бенки по ръцете и вратлето й.
– Ето съзвездието водолей, ако приемем, че това е кожна астрология, то ти си зодия Водолей? – Тя се разсмя и потвърдително поклати глава. След това продължих и й докоснах тези на ръката, за да очертая съзвездието Пегас – Защото летиш в облаците и въображението ти е развинтено.
След това тя отново ми хвана ръката и повтори Рибите.
– Ама, тате, ти наистина си зодия риби, май кожната ти астрология действа.
После надигна ръкава на тениската и очерта „събенчието“ Ореон.
– Защото ти си моят войн и винаги знаеш как да се пребориш с всичко. – След това ме помоли да си вдигна тениската, за да потърси съзвездия и по гърба ми. Едвам се сдържах да нe избухна в рев, добре че не виждаше лицето ми. След миг и двамата замръзнахме, тя помълча малко докато докосваше с треперещи ръце съзвездието, чието име промълви с уплаха:
– Рак!
… твоят Орион ще се бори да отърве кожата за поне още едно кожно прераждане време.