Спомени от Югославия: Монументалните споменици

На страниците на романа „Югославия, моя страна“ се случва едно разтърсващо пътешествие из обруганата карта на Балканите в търсене на изгубен баща и на истината. От хърватския град Пула, до Нови Сад, Белград, Любляна и още, главният герой Владан опознава страната си, семейството си и собствената си идентичност, пътувайки из кътчета от полуострова.

На какво може да се натъкнем обаче днес из земите на бивша Югославия?

Насред спокойните полета на Сърбия и Хърватия, където властва дивата природа и дори селските къщи са рядкост, можете да попаднете на неочаквана гледка – монолитни, извънземно изглеждащи бетонни конструкции се надигат и извисяват сред естествения ландшафт.

През 60-те и 70-те години в бивша Югославия са построени хиляди монументи в памет на Втората световна война, наречени „споменици“ – такава е словенската, сръбската и хърватската дума за паметник. Направени са по поръчка на президента на Югославия Йосип Броз Тито от водещи архитекти и скулптори като Миодраг Живкович, Воин Вакич, Искра Грабул, Богдан Богданович, Градимир Медакович и Душан Джамон, любимецът на държавния глава.

Поразителните монументални скулптури, напомнящи форми на цветя, кристали, ДНК-верига, НЛО, очи, криле и какво ли още не, преднамерено са лишени от идентичност – целта им е била да създадат културна връзка между етносите. Паметниците са символ на доверието, силата и здравината на Социалистическата република.

Създавани са на места, където е имало тежки сражения между югославски партизани и германци или пък там, където са съществували концентрационни лагери. През 80-те години на миналия век „спомениците“ привличат милиони посетители от Източния блок. После обаче идва 1991 г. и Социалистическа федеративна република Югославия се разпада. Заедно с държавата умира и потребността да се поддържа спомена за онези, които са загинали за нея. Бетонът бавно започва да се лющи от фасадите и оголва погледа към бетонните скелети отвътре. Днес внушителните скулптори са забравени и непознати, а техният символизъм е изгубен и нежелан.

Благодарение на белгийския фотограф Ян Кампенерс можем да видим как изглеждат днес тези монументи – или поне останалото от тях. В средата на 90-те години той заминава за Сараево, за да снима града, и се натъква на стотици такива монументи. В продължение на десет години Кампенерс ги издирва и фотографира. 

Изолираните, разпадащи се „споменици“, все още имат важна роля – те ни напомнят за ценностите (или липсата на такива) на една епоха.

Научете повече за човешката страна на кървавата трагедия, свързана с разпадането на СФРЮ, като прочетете романа „Югославия, моя страна“  от словенеца Горан Войнович. Книгата ви очаква тук.

По материали от: Twisted Sifter