Откъс от „Югославия, моя страна“ 

„Югославия, моя страна“ е блестящо разказана, разтърсваща и дълбоко човешка история за едно пътешествие, което знаеш, че не можеш да избегнеш: тур из обруганата карта на Балканите в търсене на изгубен баща и на истината. Опит за осмисляне на изстъпленията и безумствата, довели до необратим разпад – на семейства, на животи… на самото човешко. Авторът Горан Войнович е първият словенски писател, който печели три пъти наградата „Кресник“ за роман на годината.

10.

Не знам точно колко дни са минали от онази сряда, когато татко се обади за последно и още веднъж обеща, че ще дойде за нас, или каквото там обещаваше на майка, която кимаше в антрето, преди тя да реши окончателно, че няма повече да чака обажданията му. Може би тогава осъзна, че размириците в страната неизбежно преминават в сблъсъци и терен всъщност е кодово название за войната, за която Югославската народна армия се подготвяше открай време, макар военните да живееха с убеждението, че до нея никога няма да се стигне. Несъмнено не беше лесно да направи пълни признания за всичко това, което се беше трупало в нея през онези дни, на прекъсващия и пращящ глас от другата страна на телефонната линия. Особено ако ставаше дума за антре в апартамент с деветима обитатели, от които все някой щъкаше от стая в стая по време на телефонните разговори.

Фамилиите Радович и Гойкович до последно търсеха начин да намалят страданието ѝ, но нито едните, нито другите можеха да разберат, че всеки военен конфликт, независимо от неговата продължителност, воюващите страни, броя на жертвите или крайния резултат, е пагубен за нея. За разлика от тях, Душа Бороевич вероятно още тогава беше наясно, че жената на сръбски офицер може да чака мъжа си само в Сърбия и така щеше да бъде принудена да приеме сръбската страна като своя, а Сърбия – за родина. Сърбия, от която през цялото време искаше да избяга колкото се може по-надалеч. Все по-трудно го криеше през онези дни. Веднъж, когато се опитвахме да заспим въпреки непоносимата жега, дори се изтърва: Ако можех, щях да си тръгна, просто да си тръгна, та ако ще и да се върна в Любляна!, което окончателно разкри колко угнетено се чувства и в каква безизходица е в Нови Сад.

Предполагам, че на майка ѝ се е искало да предаде всичко това на татко по време на дългите разговори, пропити с мълчание в хотел Бристол, а още повече по време на онези, запълнени с кимане в антрето на семейство Радович. Но тогава той вече беше под командване, на терен и в невъзможност да се измъкне от неясната му навярно ситуация. От самото начало татко не смееше да признае на майка, че не е способен да се откаже от униформата си и поради привързаността си към нея ще остане офицер на Югославската народна армия дори тогава, когато тя няма да бъде повече нито югославска, нито народна. Сигурно дори не е искал да повярва в думите ѝ и без съмнение се е поддавал повече на влиянието на другите офицери, които със сигурност са му пробутвали желаната от него история. История за това как всичко скоро ще свърши и че след това всичко ще бъде както преди.

Кой знае къде е бил полковник Емир Музирович, докато още е могъл да му каже: Тръгвай, куме, бегай, докато можеш, тая война не е и за поганци, а камо ли за хора.  Кой знае, може Емир и да му го е казвал това, а Неделко да не го е послушал. Той продължаваше да слуша командването и чакаше утрото, в което ще се събуди от този кошмар и – лежейки в леглото си в Пула – ще изгаси сребърния будилник – подарък от съседката Ениса за трийсетия му рожден ден. За съжаление, баща ми, който винаги най-много се страхуваше да не го вземат за страхливец или слабак, така и не осъзна, че да се дезертира в тези времена, всъщност е най-смелата и дръзка проява от всички други.

Предаде го преди всичко буйното му въображение, което вероятно единствено все още можеше да го спаси, ако успееше поне за миг да си представи някакъв нов живот без униформа. Всъщност Неделко никога не можеше да си представи самия себе си – офицер от третата най-голяма армия в Европа Неделко Бороевич – да кара такси в Ню Йорк и по време на някой от курсовете си да вози в него индийски дипломат, да пренася кутии, пълни с женски обувки в склад в Стокхолм, или пък като хамалин да помага при местенето на младо китайско семейство от единия край на Торонто до другия. Всичко можеше да си представи Неделко в предишния си живот, но себе си без униформа не можеше.

Кога на майка ѝ е станало ясно, че бъдещият генерал Бороевич няма да се откаже от активното си участие в това безумие, така и не разбрах. Знам само това, че в един момент е осъзнала ясно – човекът, който някога ще се върне от терен, няма да бъде нейният съпруг и е под въпрос дали все още ще бъде човек. Може би и майка си е търсила извинение за всичко, което другите офицерски жени приемаха като мъченическо бреме и оправдаваха с любовта, предаността или с желанието си да съхранят собственото си семейство, но определено не успя да го намери. В моментите на най-голямо отчаяние Душа Подлогар беше извънредно рационално същество, клинично хладнокръвен и пресметлив борец за собственото си оцеляване. Да не се изживява като мъченица, така или иначе била решила още по времето, когато избягала от баща си.

Тоест решението да отидем в Словения, беше съвсем разумно и внимателно обмислено. Като такова майка го представи първо на мен, а тази новина ме накара преди всичко с разочарование да осъзная, че лятото в Пула, лятото, което с Марио и Синиша нетърпеливо очаквахме цяла година, така и няма да дойде, или поне не и за мен. След това го представи на Данило и Сава. Говореше кратко и ясно и изглеждаше толкова решителна, че дори тези хора, които от някаква много особена форма на учтивост задържаха насила своите гости, не ѝ се противопоставиха.

Превод от словенски: Лилия Мързликар