Крис Клийв: „На смелите се прощава“ е романът, от който съм най-удовлетворен

Крис Клийв е един от любимите автори на ICU и ние далеч не крием този факт. Не познаваме по-емпатичен и влюбен в Човека писател от дълбокия и чувствителен британец. Ето защо и работата по най-новия му роман в каталога ни – „На смелите се прощава“ – е съпътствано с огромно вълнение. Споделяме с вас предговора на книгата, написан специално за българските читатели.

Към близкия на сърцето ми български читател.

Покорно ти благодаря, че четеш тази книга, написана от един лондонски писател.
Тези встъпителни думи са опит за създаване на възможен контекст на романа с надеждата, че той би спомогнал за възприемането му и би доставил допълнително удоволствие при четенето.

Втората световна война е колективен провал за човечеството. В онези извънредни времена всяка нация е отговаряла на насилието в зависимост от географското си местоположение. Франция, например, с дълга обща граница по суша с Германия, не е имала много поле за действие между съюзничеството и унищожението. Така както държавите на юг и на изток от Германия – Унгария, Румъния, България – са били принудени да се справят както могат с настъплението на нацистите. В десетилетията след войната историята на тези държави разказва за двусмислие и разделение, за компромиси и безпокойство. Тъй като тези разкази на свой ред са създаден и в условия на натрапено присъствие – този път резултат от нахлуването на Съветския съюз, – представата за военния облик, който държавите имат за самите себе си, е обгърната от неопределеност и фаталистичност и е наситена с натрупана чрез страдания мъдрост. Паметта на една страна за собствения й образ в годините на война е поглед в ретроспекция, национална авторефлексия.

Моята родна страна, Великобритания, е отделена от континентална Европа с море. Това разстояние й осигурява време и защита до включването на Америка в европейската война. Англия има географския късмет да остане независима, а голямата й беда е, че продължава да отдава запазването на независимостта си по време на войната не на местоположението си, а на качествата на националния си характер. Митът за смелостта и неподчинението се е утаил и вкаменил, за да се превърне днес във фалшива основа на националната ни представа за самите нас. Детинска представа, възхвала на категоричното пред нюансираното, на самостоятелността пред обвързаността. В своята крайност тя се превръща във верую: квазирелигиозна вяра, която насърчава провидението пред прилежанието и твърдението пред факта. Досущ като кредото на популисткия национализъм, заложен в основата на Брекзит, движението за отделяне на Великобритания от Европейския съюз – съюза, чиято изначална цел е да сведе до минимум нови конфликти между народите.

Начело на Брекзит застана Борис Джонсън – опортюнист на високо ниво, впрегнал военната риторика на Чърчил, за да отприщи националистически сили. Съществуват безброй доказателства, че Брекзит се корени някъде дълбоко в авторефлексивната представа на Англия от времето на войната, но най-любими са ми крайпътните билбордове по време на официалната кампания Гласувай за напускане, Vote leave. Те гласяха просто: HALT ze German advance! Vote Leave. Длъжен съм да обясня, че чрез изписването на ze вместо the поддръжниците на Брекзит съживяваха образа на фанатизираните нацисти от британските военни филми, които говорят помежду си на английски със силен немски акцент. Но дори и без тази колоритна краска ще разберете, че британското общество беше поканено да отвърне с ерзац бойна храброст на желанието за диалог от страна на Европа. Резултатът от референдума през 2016 г. показва, че озадачаващият призив е бил чут. Дали незначителното мнозинство британски избиратели, гласували в подкрепа на Брекзит, един ден ще съжаляват за избора си, не мога да кажа. Твърдя обаче, че съвременните политици продължават да черпят информация за националния характер въз основа на образа му от военните години. И поради тази причина все още е важно да се пише за войната.

Написах На смелите се прощава през 2014 – 15 г., когато във Великобритания националистическата идея намираше все повече привърженици. Чрез този разказ за преживяното от британската нация по време на войната ми се искаше да насоча вниманието към тенденциозното опростяване на отношенията, свързани с нея и породени от нея. Романът разказва за войната от британска перспектива, към която се опитах да привнеса онова характерно за континентална Европа усещане за двусмислие и несигурност. Тук всяка амбиция е размита, всяка връзка – опорочена, никой завършек не е окончателен. Мери не става шпионка, както й се иска – вместо това е назначена за учителка и е принудена да търси смисъл в кауза, която не е нейна по избор. Отношенията й с Хилда, Том и Алистър не съществуват извън матрицата на катастрофата, в която четиримата са привлечени – те са функция на света, в който са попаднали, и се отличават с постоянно преосмисляне на желаното и възможното. В крайна сметка Мери не се радва на безоблачен и щастлив живот. По-скоро остава усещането, че тежестта на войната се превръща в даденост, която не може да бъде изтласкана от формалното обявяване на загуба или победа. С две думи, с разгръщането на сюжетната линия, Мери пораства. Както пише Паул Тилих: Осъзнаването на двойствеността на нечие най-велико постижение – или най-голямо поражение – е категоричен индикатор на зрялост.

В духа на Тилих ще призная усещането си, че макар На смелите се прощава да е романът, от който съм най-удовлетворен, в същото време той е и романът, който носи най-много двусмислие. Например, струва ми се, че като избрах да заобиколя някои от най-големите ужаси на европейската война – Холокоста, Ленинград, Дрезден, – за да изследвам нюансите в преживяванията на незначителни герои на второстепенни фронтове, романът губи мащабност, но пък печели вглеждане в детайла. Може би това е допустима наративна стратегия, а може би отразява личното отношение на автора към ужаса. Когато препрочитам романа сега и виждам как героите използват чувство за хумор, абсурди и опиати, за да избегнат директния поглед в бездната на войната, се чудя дали пък не наблюдавам в миниатюра собствената си неохота да извиквам в съзнанието си най-мрачните образи на злото. Навярно това е заложено в природата на войната: да ни наблюдава с толкова нетрепващ и изпълнен с ужас поглед, че да не смеем да я погледнем в очите. Или навярно, въпреки заглавието на книгата, просто ми липсва смелост.

Не ми е работа да отговарям на тези въпроси, затова ги оставям на вашето любезно внимание. Оставям ви още и искрената си признателност, че четете тази книга, в която съм вложил цялото си същество и която се надявам да стигне до вас. Най-дълбоката ми благодарност е запазена за Невена Дишлиева, моята българска издателка и преводачка. Тя подкрепя книгите ми от самото начало, повярва в тях, когато малцина други го правеха, като инвестира средства, талант и безкрайни часове, за да направи романите ми достъпни за българския читател. Това, което ме крепи като писател, е благоволението на читателите да отделят от времето си за мен, а също и вярата на моите издатели в книгите ми. Благодаря ти, Невена, за силата и увереността, които продължават да ми вдъхват смелост да пиша. Благодаря и на теб, любезни читателю, задето ме даряваш с безценния дар на времето си. Надявам се, че тази книга ще бъде достойна за него.

С обич и най-топли пожелания за мир между всички народи,

Крис Клийв
Лондон, 17 ноември 2020 г.


снимки: Лу Абъркромби

Поръчайте предварително „На смелите се прощава“ – самостоятелно тук и в комплект с другите му романи + подарък – тук.