Щом той е там, няма да се случи нищо страшно

Ема Гатева

 

„Бащите не си отиват” – нова книга, на която самото заглавие ме хвана за гърлото. И при мен е така, минаха почти 20 години, откакто баща ми го няма, но аз още не мога да го пусна да си тръгне. Минавам за корав човек, но дълги години, при всяко негово споменаване, сълзите сами излизат на очите ми. Сегашната ми работа някак покрива изцяло това което беше той. Качествата му, уменията му, цялата му същност, сега всеки ден се проявяват чрез мен, поне аз така го усещам. Е, без скорпионската ми лошотия. Беше много, много добър човек. От тези добрите, които винаги ще намерят усмивка за всяка ситуация и ще направят нещо – като излязло от приказките дори – за да зарадват.

Имаше мотор „ИЖ” и когато се прибираше от работа и влизаше в улицата, цяла сюрия хлапета се накачулвахме по него да ни повози. Електротехник беше, но цяла къща сам направи. Обичаше да създава неща. Обичаше цветята, обменяше с комшийките семена и грудки. Едно лято, много сухо, сам изкопа 10-метров кладенец. И животните много обичаше, с грубите си ръце можеше да държи и новородено коте.
Много обичах пролетно време, в дъжда, да пътуваме към село с колата. Запотени стъкла, вътре топличко, звучи вечното радио предаване „Хора, пътища, автомобили”. Покрай нас прелитат зелени поля с младо жито, черни, мокри стволове на нацъфтели джанки. Един път колата занесе. Още преди да се ударим баща ми викна да се държа здраво. Но някак не се уплаших, щом той е там, няма да се случи нищо страшно. И така стана, подпряхме склона встрани от пътя, но отново тръгнахме лесно. И сега обичам да минавам по тези пътища.