Шест причини да прочетем „Възпламеняване“

„Беше особен онзи период, докато пишех книгата – сподели Крис Клийв в едно от писмата, които си разменяхме, докато превеждах. – Първото ни дете току-що се беше родило, а светът полекичка започваше да откача. Нищо общо със сегашната лудост, разбира се, но всичко беше някак зловещо.“

В месеците на работа често се връщах към тези изречения. Откънтяваха между редовете. И ако трябва да опиша с една дума състоянието си страница след страница, то се събира в тези седем букви: ЗЛОВЕЩО. Някои сцени сънувах нощ след нощ, усещах мириса на изгоряла плът в съня си, бялата мъгла над стадиона ме задушаваше. Особено упорито ме преследваше онази сцена на взривената вече трибуна – двама запалянковци, един от Челси и един от Арсенал, се боричкат с кървава буца. Да, глава е. Главата на един от футболистите. Зловещо-гротескно описание на прекрачването на всички човешки граници, апогей на пълното оскотяване. Същото като да пъхнеш микрофон в лицето на оцелял в катастрофа, който току-що е загубил спътника си.

Познавам преводачи с хладен ум и способност да спазват дистанция. И такива, които срутват границите между живота и литературата и преживяват емоционално всяка дума. Аз съм от вторите. Случвало ми се е да се разболея физически заради книга. Да зарежа насред изречение и да избягам в парка, за да дишам, защото е непоносимо, не искам да е така, отричам, гневя се. Както и да осъмна пред компютъра, защото не мога и не бива да прекъсвам магията.

С Възпламеняване спирах често, тичах навън, триех изречения, защото самото им появяване на монитора ми причиняваше болка.

Броях. Не мислех почти за нищо забила поглед в телевизи­онния екран. Мъгливият бряг се превърна в огромно мърляво кълбо дим и от мястото където доскоро се намираха източ­ните трибуни се надигнаха оранжеви пламъци. Вратарят лежеше по лице без да мърда. Над него се извиваха огнени езици. Ван Перси още гледаше дали топката е попаднала в целта. Проследи я с поглед. Тя прелетя покрай главата му и тупна заедно с една мъжка ръка. Масивна и космата. Като на дърводелец. Виждаха се татуировките. Дланта беше отворена като че се протяга към нещо. Ръката се удари в земята с дланта напред. Известно време подскача като се оттласкваше ту от единия ту от другия край и накрая се заби в тревата. Сигурно някакъв кокал или кой знае какво е стърчало и сега се заби в пръстта. Сякаш от земята щръкна пържен картоф. Ван Перси просто го регистрира с поглед. Мамка му мамка му мамка му каза Джаспър Блак мили боже мамка му исусе. Пет казах аз. Шест седем осем.

Пишех дълги писма на автора посред нощ. И получавах утешителни отговори.

Но да се върна към онази дума – ЗЛОВЕЩО. Нека тя не отказва никого от четенето на романа. Ето шест причини, заради които си струва да не го подминаваме.

1. Лондон е усмихнат лъжец предните му зъби са много красиви но откъм задните лъха на разло­жено и гнилоч…

Заради Лондон, разказан извън туристическите маршрути и лъскавите витрини. Лондон на контрастите и промяната – замразените полуфабрикати и ягодите със сметана; скъпарските свързани къщи и мърлявите тухлени високи блокове; проституиращите наркоманки и презрителните богаташчета. Лондон, погледнат от последния етаж на болница Гайс. Лондон със Старбъкс на мястото на старата пекарна.

Клийв деликатно напомня за процеси, променили облика на родния му град и взаимоотношенията между лондончани през последните десетилетия. Тази динамика на урбанистичното развитие ми беше много интересна и почти непозната. А е важен елемент от разбирането на целия контекст на романа и на вникването в дълбокия му смисъл. Напрежението между старите и новите жители на Ийст Енд – Бетнал Грийн срещу Шордич – е възможен ключ към осмислянето на ескалиращата лудост, описана в края на романа. И е вплетено неуловимо в основната структура на сюжета, без да стои като кръпка, без да е изкрещяно с размахване на пръст. Крис е внимателен, тих разказвач и съумява да претопи завидните си познания за града в един органичен и увлекателен сюжет. А жонглирането с езика носи огромна интелектуална наслада. Както самият той казва (извън книгата, в неформален разговор), „британският английски борави с толкова думи за класова принадлежност, колкото инуитите имат за сняг“. И Крис ги владее добре.

2. Насилието по света е свързано точно както са свързани моретата в Световния океан…

Струва си прочита и заради начина, по който романът описва терора и последиците от него. Лично. Отрезвяващо. През нараненото сърце на една майка – наивна, неособено образована, несъвършена, безименна. Всеки от нас. При това в епистоларна форма – възможно най-личния разказ. Адресатът е Осама бин Ладен – не защото някога ще получи писмото, а защото събеседникът е нашето огледало, бумерангът, който връща мислите ни обратно към нас. Думите към Осама на моменти звучат по детски наивно и с простички щрихи рисуват цялата панорама на болката:

Ще ти напиша за бездната зейнала в мен когато ми отне сина. Ще ти го напиша за да се вгледаш в пустия ми живот и по очертанията на празнината останала след едно човешко дете да видиш какво точно е представля­вало то. Искам да почувстваш това празно пространство със сърцето си да го погалиш с длани острите му ръбове да порежат пръстите ти. Аз съм майка Осама единственото което искам е да обичаш сина ми. Нима има нещо по-естест­вено от това?

Клийв е автор на сериозните, големи теми на съвремието ни. Може би това е причината книгите му да не стават бестселъри, но да продължават да се четат от вярна читателска аудитория. Заразителни са, не те оставят безразличен. Достатъчно е да си припомним романа Другата ръка или публицистичния текст Шест погрешни схващания за бежанците.

3. А щом ми стане нервно за всички ужасии на света имам нужда от нещо много гушкаво и скришно и уютно за да ми помогне да забравя поне за малко.

Заради пълното неналичие на дидактичност – и затова си струва да се прочете. Героинята е чуплива, вечно тревожна, живее в страх, че мъжът й – сапьор в Скотланд Ярд – няма да се прибере след поредната акция. И се спасява както може – с маниакална страст по чистотата и с компенсаторни опити за близост със случайни хора. Сигурно най-лесно е да заклеймиш, да зачеркнеш, да осъдиш. Клийв не го прави – обича героинята си, разбира я. Изразява чрез нея собствената си загриженост за света, в който (ще) растат децата ни. И рисува психологически достоверен портрет.

4. Моето момченце беше навсякъде… Беше всяко момченце в Лондон…

Също толкова психологически достоверна е загубата на ориентир за това кое съществува реално и кое е плод на въображението. Реакции, присъщи на травмираното съзнание. След инцидента майката вижда сина си навсякъде и тези епизоди са сред най-силните в книгата. Както и отключването на халюцинации, събуждащи ада на стадиона отново и отново.

Дълго време стояхме и гледахме новото ми аз. Усмихнах ù се на свой ред. Толкова приличаше на мен особено сега когато и двете бяхме облечени така изискано. Все едно бяхме сестри ама не ни личеше докато не се натъкмихме с еднакви дрехи. Петра си беше сложила плътен розов гланц на устните. Лъскав като гърба на бръмбар.

Пламъците тръгнаха от крайчетата на косата ù и плъз­наха нагоре като по фитил. Само миг по-късно вече бяха обгърнали лицето ù. Косата ù пламна в жълто-синьо като газов котлон. Лъскавият пласт върху устните ù покафеня и се напука. Устните ù се раздвижиха но от тях се чу не гла­сът на Петра а гласът на моето момченце. Мамо говореха устните ù помогни ми мамо косата ми гори боли ме боли.

5. Хайде любов. Помогни ми да избера музика от която съседите ще откачат.

 Заради хумора, въпреки всичко.

Ще надуем до дупка. Каквото повикало такова се обадило.
Съпругът ми избухна в смях.
Ама и ти си една щурачка, възкликна. Обичам те. Какво ще кажеш за Фил Колинс?
Фил Колинс. Добре това може да ги тресне яко обаче си мислех за нещо още по-досадно какво ще кажеш например за Сони и Шер?
Божичко любов, възкликна съпругът ми. Искаме да ги ядосаме а не да ги лишим от желание за живот.
Добре тогава. Ами Дексис Миднайт Рънърс?
Идеално, съгласи се мъжът ми. Ти си зъл гений.

6. Знаехме за атентата, каза. Два часа преди да се случи.

Заради политическия контекст. Кошмарно е да осъзнаеш, че си пешка на огромната шахматна дъска на политиката. Може би спасението е в това да повтаряме не просто броя на загиналите, а имената им – едно по едно, като мантра. След всеки атентат, катастрофа, нещастен случай. С надеждата, че паметта ще донесе повече осъзнатост.

Невена Дишлиева-Кръстева, преводач на книгата