Ти си баща, но никога няма да си в минало време

Магдалена Георгиева
 

Първите 5 минаха – доста болезнено, смея да твърдя. Някой казва, че просто свикваш, че животът те завърта и ти просто не усещаш липсата, а само празнината. Явно не съм от тези хора. Засилва се даже, когато имам нужда от съвета ти, когато си мисля за пропуснатите мигове, за онези, в които знаех, че ще се гордееш с нас. Доста смешно ми звучи „той те гледа от някъде“. По-скоро вярвам, че повечето ползват това клише за собствено успокоение.
Странно е. Тази книга попадна неволно пред очите ми. И все нея виждам. И все към нея се връщам. Първо беше страхът… Не, не от нея, а от това, как са успели тези хора да надникнат в себе си и в спомените, да се разкрият пред всички. Да ги допуснат толкова близо. После се зачудих: „А аз мога ли така?“. Да ги допусна всички толкова близо, дълбоко в съзнанието и душата си, в спомените, на онези места, които аз самата не съм стигала, след като той се превърна във вечност? После си казах: искам да  направя първите 5 значими. Искам да прочета 5 години по-късно как са се променили нещата. Пречупени през призмата на времето и може би преждевременното израстване.
За него мога да говоря много. Който ме познава знае, че обичам да говоря. С всеки за всичко, но конкретно за Него… ще ме чуете да разказвам едно и също, всичко сведено до преди 5 години. Излавям се как понякога говоря за него в неопределено време. Сякаш хем е тук, хем го няма. Трудно е да говоря за Теб в минало време.
Изпитвах вина, че не видях сигналите. После изпитвах вина, че проследи повече живота ми, отколкото този на брат ми. После изпитвах вина, че когато знаех кога и какъв ще бъде краят, нямах сила да кажа нито на теб, нито на семейството. Накрая изпитвах вина, че можех да стискам по-силно ръката ти, отколкото ти моята.
Знаеш ли, понякога си казвам тихо „татко“, просто, за да си спомня какво беше чувството, когато го изричам.
Често ми казват за някои мои маниери, които напомнят за теб. Честно, не го правя нарочно. Ти си част от нас тук, но за това само другите могат да кажат. Радвам се, че успяват да те открият в мен и в брат ми, но, уви, аз не успявам.
Знаеш ли, дразня се, защото когато те сънувам, си толкова щастлив, спокоен, все едно ти е по-добре без нас там, където си. Не е справедливо.
Спокойна съм, че след първите 5 все още мога да си спомня кристално ясно гласа ти, нищо че няма как да съм сигурна дали е така – все пак по неволя онзи вирус, който попадна в компютъра, изтри всичките безумни клипчета, които имахме с теб.
Сега си мисля, че разговорите ни с теб бяха най-смислени накрая. „Ало, ало. Обичам те – обичам те. Ще се чуем после пак.“ И двамата знаехме, че всеки разговор може да е последен, толкова бързо гаснеше ти. Но въпреки това най-важните неща си казахме. Даже само това си казваме накрая.
Каша ми е още. Все си мисля, че ще се появиш. Знаеш, че колкото и да беснея понякога, минава ми и не го тая дълго. Ако просто се появиш и кажеш, нямаше ме, пропуснах малко, но ще наваксам. Нищо няма да ти кажа. Наивна съм – кофти твоя черта. Държа те отговорна за нея. Ти самият вярваше сляпо до последно.
Моля ви, не вярвайте сляпо на приятели, които искат да ви оперират, но в последния момент сменят известната болница с личната си частна клиника. Не им вярвайте, когато ви искат пари за хистология, която не са правили. Не им вярвайте, когато ви кажат, че всичко е наред, а една година по-късно ви съобщят диагнозата – рак.
Да угаснеш за по-малко от 20 дни, ей така, без предупреждение, просто да си тук и малко след това да те няма.
Аз искам да си спокоен, че не излязохме от рамката на доброто поведение, за мъст не повдигам въпроса – там сме безсилни. Ние сме добри, живеем достойно, няма от какво да се срамуваме. Когато дишаме, не ни тежи, че сме погубили някого. Останахме верни на идеала, на който ти ни научи. Не успяхме да станем озлобени и да мразим – както биха постъпили повечето.
Липсата ти ни научи да обичаме повече, да се притесняваме по-малко, както и да сме по-заедно от всякога. Възпитанието, което ни даваш, не спря дори и след теб.
Винаги преди рождения ти ден ми става страшно носталгично. Дори повече отколкото по празници. Ясно е, че празниците не са това, което бяха, но виж, около рождения ти ден, тогава някак болката ми се засилва. Ето, сега седя и пиша в хаос между тези две дати – на годните, на които остана, и на тези, които щеше да станеш. Искам да го направя значимо. Искам да го направя за брат ми, за майка ми, за себе си… и най-вече за теб.
За теб трябва да се говори, усещам как това е ненаписаното писмо до теб.
Не знам дали други са усетили безсилието на думите, които трябва да подбереш, както и желанието, което изпитваш, когато прочетеш чужда изповед и ти се прииска и ти да излееш своята в няколко реда.
Обичам те, Стефи. Обичам те. Ти си Вселената, която е неизчерпаема. Ти си вечност, ти си спокойствие, ти си пътят към мен. Ти си моето смирение, когато видя, че губя земята под краката си. Ти си баланс. Ти си Всичко. Затова и винаги за теб ще говоря в неопределено време. Ти си тук, но и те няма. Ти си прах, магичен прах над материя и всичко. Ти си това, което прави майка ми и брат ми до мен, силни и заедно. Ти си неизчерпаемост. Ти си баща, но никога няма да си в минало време.
Благодаря.

 

Магдалена Георгиева,
горда  дъщеря на Стефан Георгиев – достоен човек, обичан безмерно