Четиво в аванс

Надникнете предварително в сборника с разкази на малтийския писател Пиер Мейлак, на когото съвсем скоро предстои среща с български читатели – както чрез книгата му, така и на живо в София през декември. Ето какво казва Пиер в своето въведение, написано специално за предстоящото българско издание на „Когато изпратим деня“: „Като писател нищо не ми носи по-голяма наслада от това да наблюдавам как героите ми пътуват и се запознават с читатели, които никога не биха срещнали, ако не беше магията на превода. Изпитвам удовлетворение, каквото навярно изпитват родителите, докато децата им откриват нови кътчета от света и се връщат у дома с разкази за пътешествията си.
Героите, които ще срещнете тук – повечето от тях също са пътешественици – навярно нямат търпение да опознаят новата си среда, дивят се на непознатото и преоткриват единственото, което си остава неизменно същото: копнежът ни да обичаме и да бъдем обичани.“

Предлагаме ви разказ от сборника в превод на Невена Дишлиева-Кръстева.

PJM_Nat_Hill

Авторът на „Когато изпратим деня“ Пиер Мейлак
Фото: Натали Хил

 

ДЪСКАТА ЗА ГЛАДЕНЕ

Дойде моментът да се отърве от нея. Може би ако я остави долу на улицата, някой минувач ще реши да я прибере. Понякога вечер на път към къщи се случваше да мерне изоставени на ъгъла мебели, а на сутринта вече ги нямаше. Наметна се с тънко палто и се отправи надолу по стълбите с намерението да подпре дъската за гладене на фасадата. Но щом излезе на тротоара, завари съседа от долния етаж старателно да паркира своя фиат „Панда“. Човекът му махна. Да му се не види! Ами сега? Да тръгне да се връща, онзи ще го вземе за идиот. Кой излиза на улицата в девет вечерта в неделя с дъска за гладене под мишница само за да се прибере тутакси обратно във входа? Сега, след като съседът вече го бе забелязал, очевидно нямаше как да опре дъската на стената. Затова пътьом реши да я отнесе по-нататък по улицата и да я остави някъде в там. Махна на съседа, който продължаваше с опитите да паркира, и закрачи енергично, сякаш носеше не дъска за гладене, а книга.
В края на улицата зави, направи няколко крачки по Рю дьо ла Сорс и подпря дъската на една сграда без прозорци и врати. Обаче аха да тръгне обратно към къщи, му направи впечатление, че отсреща има поне десетина апартамента, които светят, и вероятността някой да го е видял иззад пердето не беше никак малка. Ами ако вземат че го снимат или направят клипче с телефона си, а после го изпратят на полицията? Хрумна му импровизиран изход от ситуацията – ще коленичи, все едно си завързва връзката. Това добре, но в същия момент забеляза, че няма връзки, понеже беше излязъл по пижама и пантофи. Изправи се, грабна дъската за гладене и продължи нататък по улицата в посока езерото, където имаше контейнер за събиране на стъкло за рециклиране. Докато жена му все още беше на себе си, през седмица-две ходеха дотам пеша и изпразваха по някоя и друга торба с бутилки. Спокойно можеше да остави дъската там.
Но в непосредствена близост до контейнера прелитаха автомобили – ами ако сред тях има полицейски патрул? Тогава какво? Покрай него мина висок чернокож с мъхесто сако, кимна и му се усмихна. Не беше приятелска усмивка между хора от една махала, а по-скоро злобничко хилене към старец, на когото му хлопа дъската и изобщо не знае как е излязъл от къщи с дъска за гладене подмишница. Идеше му да се врътне и да фрасне мъжа по главата с дъската за гладене, а после да зареже и него, и дъската при контейнера. Обаче стисна дъската още по-здраво и продължи към езерото.
Още малко остана, промърмори той на дъската за гладене.
Не помнеше кога за последно се бяха разхождали с жена му по този маршрут и незнайно защо с приближаването до езерото усещаше по-голяма близост с дъската за гладене. Само преди час, когато дъската се стовари отгоре му, а ютията му изгори ръката, не можеше да я гледа. Разкривена и безмълвна, тя го зяпаше втренчено, както преди жена му. Жена му вече я нямаше. Затова, в името на последователността, дъската за гладене също трябваше да си замине. А ето я сега, сякаш уплашено вкопчена в него – стана му мъчно. Не стига че беше счупена, с един измъкнат крак, ами и беше на път да гушне букета. Почувства се като стопанин, който след дълги години вярна служба води кучето си на последно посещение при ветеринаря, за да бъде приспано.
Мина му през ум да прескочи ниския парапет, опасващ езерото, и с все сила да запокити дъската във водата. Ако потъне – чудесно, ако ли не, занапред щеше да минава оттам, за да не я види никога повече. Тръгна да обикаля оградката, за да намери ниското място, познато му от времето, когато двамата с жена му идваха тук на разходка в неделните сутрини, след като си вземаха вестник, хляб и цветя. Куче, което настървено глозгаше нещо в тъмното, се разлая ожесточено и го стресна. Ужасèн, той бързо се завъртя кръгом като актьор, който прави опит да избегне куршум, и дъската за гладене удари вратата на паркирано точно зад гърба му пежо. Алармата незабавно писна и звукът отекна над езерото. Врявата внесе смут в душата му. Подгонен от необяснима паника, той се почувства като банков обирджия, който тутакси трябва да намери път за бягство, преди да са го заловили. Върлинест младеж, излязъл на вечерния си джогинг около езерото, се блъсна в него, изгледа го гневно и изруга изразително. Възрастният мъж измънка някакво извинение, и както беше хванал дъската вече не с едната, а с двете си ръце – като Исус Христос в обятията на Скърбящата Девата Мария – пресече улицата и зави обратно към къщи с надеждата, че на втория етап от разходката си ще успее да се освободи от дъската за гладене в някое тъмно местенце.
Както обикновено в неговия град, дъждът рукна без предупреждение и докато той стигне до ъгъла на своята улица и се отдалечи от раздиращия вой на алармата зад себе си, върху него вече се изсипваше порой. Долови неприятна миризма подире си. Обърна се – никой. Отпред също нямаше жива душа. Спря на място, за да види дали миризмата ще спре заедно с него. Когато се убеди, че не се е отървал от нея, погледна надолу и установи, че пантофите му не просто са подгизнали, ами подметките им са целите в кучешки изпражнения. Явно беше нагазил, докато се опитваше да избяга от настървения лай на кучето, пронизителната аларма на колата и гневния бегач. Сигурно са били изпражненията на същото куче.
Опита се да изстърже лепкавата мръсотия в бордюра, но при всяко движение на крака му, пантофът се изхлузваше и тупваше с подметката нагоре. Продължи няколко метра по улицата, за да пробва да измие пантофа в локвичката, образувала се във вдлъбнатината от две липсващи павета, и докато се навеждаше, забеляза на отсрещния тротоар полуразрушена къща. Явно щяха да строят нова сграда. От улицата се виждаше баня със зелени плочки на втория етаж и той се замисли хора са се къпали там и колко е странно стая, скрита от погледите в продължение на години, да бъде изложена на показ толкова нескопосано. Пак се замисли за жена си. Навярно в момента я къпеха точно както той я къпеше – а дали пък не са я оставили да се къпе сама, непроумели, че не се справя? И дали й приготвят ваната достатъчно топла, или просто я измиват със студена вода и толкова? Може да целят точно това – да я оставят да гасне бавно. Несъмнено и други пенсионери се надяват да влязат в този дом. Никой ресторант не обича гостите да идват в шест и да се мотаят до среднощ. А ако тя умре, няма ли той до края на дните си да чувства смазваща вина, задето е оставил жена си да извърви последната права в дългото си пътуване изгубена и сама?
Трябваше да я остави у дома. Не биваше да казва нищо, когато лекарят дойде на посещение, не биваше да споменава за желанието й да отиде в дядовата си къща, нито как я бе заварил да се мъчи да отключи вратата на жилището им посред нощ. Сигурно е бил много изплашен. Може би онзи път, когато тя го блъсна в дъската за гладене, той почувства, че границата между търпението и неприемливото е била прекрачена веднъж завинаги и няма връщане назад. Да, дотук, помисли си. За първи път го буташе някой. И искаше да й покаже, че няма да допусне подобно нещо. И въпреки това сега, докато гледаше зелените раирани плочки на полуразрушената къща, осъзна, че е трябвало да я задържи. В крайна сметка самият той бе прекрачвал толкова граници, а тя никога не му бе казала и думичка. Трябваше да я остави у дома. Най-малкото в онези моменти на прояснено съзнание – колкото и редки да бяха – щеше да си бъде вкъщи, сред собствените си вещи, с мъжа, когото бе обичала и който я обичаше, щеше да усеща уханието на разтопено масло върху препечена филийка и на чай с мляко. Не в онази бездушна и безцветна стая, където й ходеше на свиждане с надеждата да го познае.
Последния път, когато отиде да я види, тя го взе за пощальона. Каза му, че го е чакала цял месец. Но щом той приседна на крайчеца на леглото й и я попита как е, тя започна да си мънка нещо под носа и зарея поглед през прозореца, някъде над покривите, сред комините, безполезни като обърнати с дъното нагоре саксии. На път за вкъщи се замисли, че ако някой път я свари с просветлено съзнание и молещи очи, които го питат какво нередно е сторила, тогава ще му е още по-трудно.
Две светкавици озариха небето и дъждът се усили. Той се дотътри до една стена, осветена от ярка крушка, и се опита да си осигури подслон, като вдигна дъската за гладене над главата си, същински нисичък, грохнал Самсон, който крепи с длани покрива на храма. Но откаченият крак на дъската за гладене, който не можеше да се закрепи обратно, се стовари звънко върху носа му, от който, както обикновено, тутакси рукна кръв. Той отпусна дъската върху главата си, пъхна изгорената си, все още пареща длан в джоба, за да извади носна кърпа, но не си носеше. Притисна ръкава на палтото си към носа и се опита да вдигне глава – така го бе учила майка му като дете – за да спре кървенето. Спомни си думите й. Всичко минава, сине. Всичко. Без да откъсва очи от плочките на банята, усети с абсолютна категоричност, че в същия този миг жена му е будна и съзерцава проливния дъжд през прозореца. Точно както обичаше да прави в онези първи дъждовни дни след лятото. Като момиченце, което чака баща си да се прибере от работа. За кого ли си мислеше тя в момента? Навярно за баща си, който в представите й все още я чака да се прибере. Или за съпруга си – съпруга, когото изгуби, или който сам се изгуби някак. Някъде.
Докато дъждът барабанеше по дъската за гладене и се спускаше като плътна завеса от двете й страни, той затвори очи и си представи, че просто сънува. Ей сега ще отвори очи и ще си е у дома, в леглото до жена си, с нейния мирис на гел „Волтарен“, двамата ще станат, за да сложат чайника, ще включат тостера, а после и радиото, за да се информират какво е ставало по света, докато са спали миналата нощ.
Така го видяха от колата – хилав старец с тримесечна брада и окървавено лице, по пантофи и с долнище на пижама, във вид, в който никой нормален човек не би се появил на улицата. И с дъска за гладене върху главата в непрогледния порой. Типичният бездомник с палто, по което също личаха следи от кръв и което навярно бе свил от закачалката на някой бар. В този квартал бездомници се срещаха рядко и последното, което полицаите биха искали, бе да насърчават нови тенденции. Но от друга страна, не можеха да го зарежат просто така да кърви в дъжда. Затова спряха насред улицата, като блокираха пътя на двата автомобила отзад.
Какви върлини са тези двамата! Това му мина през главата в мига, в който ги видя да приближават – или той внезапно се бе смалил, или всички останали се бяха издължили. Крачеха в проливния дъжд с високомерие, каквото могат да излъчват единствено двойка гневни полицаи, тръгнали към старец, който би изглеждал нелепо дори на карнавал, овонян на кучешки лайна и дъска за гладене върху главата.
Документите ми ли? Разбира се, че имам документи, но не са у мен, у дома са. Не е далеч, на десет минути пеша. Просто елате с мен, а? Ще ви направя кафе. Казвам ви, не съм луд. Какво търся тук с дъска за гладене ли? Ами, хм, търся на кого да я дам. Може някой да си няма и да му влезе в употреба. Боклукът на един е съкровище за друг, нали така? Единият крак трябва да се попритегне и готово. Както си гладех, изведнъж се откачи. Вижте ми дланта, личи си изгореното. Не, моля ви, къде ме водите? Не, не искам в болница. Само малко кръв, какво толкова. Че кога кръвта не е спирала да тече? Всичко минава. Всичко.
Когато го натикаха на задната седалка в патрулката, купето тутакси засмърдя на кучешки лайна от онова псе, дето в момента сигурно спеше с доволно пълен тумбак под нечий покрив. Подкараха към най-близката болница. Ръкавът на палтото му все още притискаше разранения му нос, дланта му смъдеше от изгарянето, а главата му бе извърната назад като на дете, загледано към силуетите на родителите си, докато те му махат, за да го изпратят на място, където не му се ходи без тях, пороят продължаваше неумолимо. А опряната на стената дъска за гладене се смаляваше в далечината.

teaser2

a5