Писмо до моя син Лео

Силвия Буюклиева

Решението да напиша това писмо взех сутринта преди погребението на баща ми. Докато храних мъничкия Лео, той гледаше към ангелчето, висящо от лампата, и се усмихваше… На дядо си ли? За 5 дни се разминаха, не успяха да се срещнат в този живот, затова пиша тези редове, да разкажа на Лео кой беше дядо му Динко.
Първата среща на майка ми и баща ми е била преди половин век и то… на кино. И малко като на кино, братовчедка на баща ми, която е приятелка на майка ми, „връзва тенекия” и на двамата и уж случайно ги изпраща да гледат филма сами. Година по-късно двамата вече са на море в Слънчев бряг, а аз съм на път. Женят се през октомври и упорито твърдяха, че съм седмаче, защото между тяхната сватба и моето раждане има горе-долу седем месеца… по-точно шест.
През цялата бременност баща ми се надявал да съм момче – Гошко, на дядо си Георги, но уви появявам се аз – Силвия на баба си Стоя, която после прекръстих на баба Ия и всички я знаеха така. На следващата година се родил брат ми Тодор, така че майка ми спазила обещанието да ражда до мъжко, но моята връзка с баща ми си остана специална.
Аз бях момичето на татко, а Тотето, както му казва майка ми – на мама.
Беше строг баща, ама и ние не сме създавали големи ядове. Веднъж ни хвана, че сме пушили цигари. Със Стефан, съседското момче, се криехме на строежа отсреща – той беше по-голям и ни учише да пушим. Откраднахме от тайното шкафче вкъщи цигари „Стюардеса“, а те са си серт. Дадохме и на Тодор да си дръпне, за да не ни изпорти на нашите, а той така се закашля, че се уплашихме и дотам с пушенето. После смучихме виолетки да се отмиришем, но майка Гуни, нашата баба, ни надуши, и баща ми като скокна, много се беше ядосал, а ние с брат ми се крием зад майка, която е добричката в семейството, та така ни се размина боя.
Бях пълна отличничка, даже ми дадоха и медал за завършване на гимназията – е сребърен, не златен, защото не съм била активна комсомолка, затова не сме се разправяли за оценки и учене, по-скоро за гаджета и закъснения, бащата беше супер „консерва”. С първото ми гадже – Герасим, по-голям от мен с цели три години и музикален идол на града, свиреше на клавир в местната ученическа група – се изпращаме и той ме целува пред входа, а баща ми наднича през балкона и после ми чете конско, че така не е прилично и пр. С второто ми гадже – Велин, съученик от съседния клас – съм на първа среща и се прибирам с 15 минути закъснение. Най-унизителната ми случка с баща ми, от вратата ме хвана за ухото и яко се развика, плаках от срам.
Горд беше, че и двамата с брат ми завършихме МЕИ, нищо че не бяхме точно в неговата сфера – „Теория и конструкция на автомобила“. Написа и учебник, който беше единствен, за студентите в тази специалност. Имаше прекрасен почерк и когато трябваше да се надписва нещо в къщи, тетрадки, подаръци, картички – той.
Мразех чертането и в първи курс му изпратих чертежите да ми помогне, а той ги начертал и чинно ги надписал. Преподавателят ми ги надупчи с пергел, били надписани по стария стил. Върнах му ги обратно и той ги преначерта, остави ми само да ги надпиша. Един от най-тежките изпити във втори курс беше по механика, нищо не схващах, само някакви формули и сложни схеми. Пътувахме във влака за София, той имаше работа, а аз отивах на изпит. И като започна да ми върти едни греди и моменти и всичко ми светна, изкарах 6!
И да продължа с мъжете в моя живот – Иво го прие от раз, без забележки, имаха си взаимно уважение, баща ми не разбираше от компютри и програми – това, с което се занимаваше Иво, а Иво като се запознахме даже не можеше да кара кола – това, което преподаваше баща ми. Впоследствие му даваше москвича да се учи и караха по завоите от Раданци, където беше лятната ни къща, за Габрово.
Когато в живота ми се появи Светлин – в началото като колега, после като съдружник и приятел – се държеше сърдечно с него, още повече че ни стана съсед, купувайки къща в близкото селце Матешевци. Сближи се с родителите му, пиеха си ракията с бай Васил, даже последните години вариха обща ракия, а Светлин ги спонсорираше със захар и „едно-друго”, както обичаше да казва баща ми. Ракията си остана запазена марка „Динковица”, от джанки или кумбалки, както им викат в Раданци.
Веднъж минаваме през селото, а нашите на казана, варят ракия. Бай Васил беше починал през февруари. Останах насаме с тях и им казах, че се развеждам с Иво. Никога няма да забравя разочарованието на баща ми, погледна ме и каза: „И това доживях”. Но реакцията му беше към мен и към това, че се разпада семейството ми, а не срещу Светлин. През годините двамата се опознаха, сближиха се и се стигнаха дотам, че на маса баща ми му разказваше истории от живота си, които не беше споделял нито с мен и брат ми, някои дори с майка ми. Последната история научихме, преди да си отиде миналото лято – за голямата му студентска любов от едно търговищко село, където отишъл едва ли не да се годяват. Преспал там, което за онези години е равносилно на бъдещ жених, а на сутринта се измъкнал. Така и не можа да ни обясни от какво се е уплашил.
Беше благодарен на Светлин, че се грижи за мен и Пола, че е отговорен, че построи за нас дом в Бояна и къщи в Созопол, Матешевци и Банско. Последните си години беше щастлив да е близо до нас. Докато карахме ски в Италия всяка зима, в края на януари идваха с майка ми на Бояна да пазят къщата и да се грижат за животните. Баща ми отговаряше за Марк – немската овчарка, водеше го на разходка, а последната година толкова беше отслабнал, че Марк го разнасяше из градинката отсреща. Хранеше го, строяваше го, Марк само на него му имаше страха.
Не бяха ходили на море с майка сигурно 20 години, когато ги пратихме в Созопол. Още си пазя бележката, която ни остави на тръгване: „…и въпреки че почерняхме, се почувствахме като бели хора”. Тогава пак плаках, но от радост. Заведохме ги в Рим, любимия ни град със Светлин – баща ми, майка ми и Диди, майката на Светлин. Те с Динко са набори, родени през 1937 г., и двамата през април, той на първи, тя на девети. Правеха 70 години и решихме да им подарим това пътуване. За съжаление колкото ги зарадвахме, толкова и ги притеснихме. Буквално изпаднаха в културен и всякакъв шок. Още първия ден откраднали портфейла на баща ми – от джоба му, в метрото – а той милият само повтаряше: „Как може да съм толкова наивен…”
Светлин му възстанови загубите, бяха около 300 евро, но не беше заради парите, просто баща ми се чувстваше безпомощен в големия мегаполис. През следващите дни нещата се поуспокоиха и тримата се радваха на забележителности, на красота, на хубаво вино и вкусна храна, която естествено ние им поръчвахме, едно че не знаеха езика и второ, нямаха самочувствието, че могат да си я позволят. Това беше единственото ни пътуване с тях зад граница, пращахме ги после и в Гърция, и в Испания, и в Турция, но с групи от такива като тях „ 55+”, и те си изкарваха прекрасно.
Колкото беше строг баща, толкова беше благ и добричък дядо. Обожаваше Пола. Оставях им я всяко лято през ваканцията в Раданци. Купуваха ѝ пилета още първия пазарен понеделник в Трявна, кръщаваха ги: Пола, Лола, Илка и Милка. Септември обикновено ги „отвличаше лисицата“ – спестяваха на внучката си заколването им и слагането в буркани.
Пола също много го обичаше и знам, че страшно много ще ѝ липсва, той беше единственият ѝ дядо, другият е починал много преди тя да се роди. А погребението на баща ми е първото в живота ѝ.
Видях го за последен път в края на юни. Прескочихме за една вечер до Матешевци, не можехме да останем повече.
Бяхме те оставили, мъничък Лео, в ковьоза, в болница „Токуда“, и ходихме всеки ден, ти имаше нужда да ни чуваш и усещаш близо, за да оцелееш. Баща ми беше отпаднал, душата ми се късаше да го гледам такъв. Слязох половин час преди да тръгнем до нашата къща да го подстрижа и да остана за малко с него насаме. През годините това си бяха нашите моменти, той сядаше на стол на двора, аз си приготвях вода в канче, взимах си ножица и гребен и докато подстригвах оределите му коси, си говорехме разни неща. Беше корав и сериозен мъж, носеше му се славата в университета на много строг преподавател и студентите му имаха страха, присъствала съм на негов изпит, а и като баща си признавам, никога не е бил гушкащ и любвеобилен, показваше си любовта по друг начин.
Неочаквано за мен, последните му думи бяха: „Обичам ви”.
Миличък мой Лео, докато растеш, ще ти разказвам за дядо Динко. Има един проф. Гайдарски, който го оперира преди десетилетие и ни подари тези последни прекрасни години с баща ми.
Как ми се иска да го беше познавал.
Мама