Невидимите нишки

Зоя Гекова

Единственият спомен от детството, в който свързвах баща си и керамиката, беше от гости при негов приятел, който правеше чаши и имаше грънчарска пещ.
На попрището жизнено в средата, по случайност (за мен), започнах да се увличам от глината и един ден баща ми, просто и изненадващо, спомена: „Eх, а пък аз в техникума, бях писал курсова работа за глазурите…“, и толкоз. Отвъд техническите подробности, които си спомняше, дори и да го разпитвах, никога не се разпростря повече. Бях пропуснала да му споделя, че още с първите ми глинени стъпки глазурите ме бяха грабнали мълчаливо и безсъмнено.
Eдно лято по-късно пътувахме към Трън и минахме през Бусинци, известно в миналото село на грънчари. И на влизане в местния грънчарски музей, баща ми каза, че неговият учител по грънчарство бил родом от това село. Едва тогава разбрах, че в техникума се е учил и на грънчарство, правили са сервизи, участвал е в изложби…
И това открехна врата. Всичко се свърза. За мен беше вътрешно събитие с почти космически размери.
Спомняйки си за нещо, което очевидно е обичал да прави, баща ми звучеше различно.
През целия си живот беше загърбил всичко, свързано с тази керамична артистична жилка. Беше работил много неща, но точно тази част от него никога не беше сметнал достойна за разказване. Беше потопена, но явно жива. И бяхме попаднали, тук, в това село, за да намери смисъл.
Не зная защо не беше говорил за това преди.
„Ето, виж водата, как лъкатуши и намира най-добрия за себе си път, така и ние намираме пътя си“, ми беше казал веднъж енигматично. Поливаше любимите домати, а аз седях до него осемнайсетгодишна и объркана. Признавам, тогава това никак не ме беше успокоило.
„Водата“ обаче се беше вслушала.

Когато почина, бях на 10 000 км. от вкъщи. Малко преди да получа обаждането, в сеулското метро един човек със странен, но добър поглед раздаваше листовки. Обикновено не ги приемах, но нещо в погледа на този човек ме накара да взема една. Чак по-късно, когато всичко вече ми изглеждаше на особен, забавен каданс, видях, че на листовката е молитвата „Отче наш, Който си на небесата…“.
Може би невидимите нишки се бяха опитали да предизвестят новината, може би просто в болката го изтълкувах така, но за миг, някъде далеч, отвъд замъгляващата мъка, съзнах, че дори и татко да отива на небето, това не е страшно, че е жестоко, но не е и страшно, защото всичко се преобразува.
Метафизичната тъга, която особено в началото връхлита когато си иска, се смесва с всичко взаимно несподелено, но носи и тихата убеденост, че най-хубавото у него винаги ще бъде живо. Макар и сега добрината му да е звезден прах.
Невидимите нишки – те са като коренчетата на нови стръкчета живот, nоливани с благодарност.