Нашето празнично предложение

Облечете си зелените дрехи, сипете си по едно ирландско и зачетете ирландска книга. Или поне откъс от ирландска книга. Тъкмо имаме подходящ:

Colm Toibin (c.Steve Pyke)

БРУКЛИН

Колм Тойбин

(откъс)

Превод от английски: Бистра Андреева

 

Седнала на прозореца на дневната на горния етаж в къщата на Фрайъри Стрийт, Ейлиш Лейси видя, че сестра ѝ се прибира с бързи стъпки от работа. Проследи как Роуз пресече улицата и премина от слънце на сянка, стиснала под мишница новата си кожена дамска чанта, купена на разпродажба от универсалния магазин „Клерис“ в Дъблин. Роуз беше наметнала кремава жилетка. Стиковете ѝ за голф я чакаха в антрето и Ейлиш знаеше, че след броени минути някой ще мине да я вземе и сестра ѝ няма да се прибере, докато лятната вечер не помръкне съвсем.

Курсът по счетоводство на Ейлиш беше към края си. В скута ѝ лежеше ръководство за счетоводни системи, а на масата зад нея имаше счетоводна книга, където тя беше попълнила за домашно цифрите в колонките за дебит и кредит, отразяващи ежедневния оборот на фирма, чиито данни си беше записала в Професионалното училище предната седмица.

Щом чу входната врата да се отваря, Ейлиш слезе долу. В антрето Роуз беше вдигнала джобното си огледалце пред лицето и се оглеждаше внимателно, докато си слагаше червило и грим. Накрая хвърли поглед на цялостния си вид в голямото огледало, докато оправяше косата си. Ейлиш проследи мълчаливо как сестра ѝ овлажни устни и се огледа за последно в джобното огледалце, преди да го прибере.

Майка им влезе в антрето откъм кухнята.

– Роуз, изглеждаш прекрасно – отбеляза тя. – Ще бъдеш красавицата на голф клуба.

– Умирам от глад – отговори Роуз, – но нямам никакво време да ям.

– По-късно ще сложа чай специално за теб – каза майка ѝ. – А с Ейлиш ще си изпием нашия сега.

Роуз бръкна в чантата си и извади портмонето. Остави монета от един шилинг на тоалетката в антрето.

– В случай че ти се приходи на кино – обърна се тя към Ейлиш.

– Ами аз? – попита майка ѝ.

– Тя ще ти разкаже филма, като се прибере – отвърна Роуз.

– Много мило! – възкликна майка ѝ.

Трите се засмяха и в този миг чуха как навън спира кола и някой натиска клаксона. Роуз грабна стиковете си за голф и изчезна.

По-късно, докато майка ѝ миеше чиниите, а Ейлиш ги подсушаваше, на вратата се почука. Ейлиш отвори и завари на прага момиче, което беше виждала в бакалията на Кели до катедралата.

– Госпожица Кели ме изпрати да ви предам съобщение – рече момичето. – Иска да ви види.

– Така ли? – попита Ейлиш. – А каза ли по какъв въпрос?

– Не. Просто трябва да наминете тази вечер.

– Но защо желае да ме види?

– Бога ми, не зная, госпожице. Не съм я питала. Искате ли да се върна и да я попитам?

– Не, няма нужда. А сигурна ли си, че съобщението е за мен?

– Сигурна съм, госпожице. Заръча да се отбиете при нея.

Тъй като така или иначе беше решила да отиде на кино някоя друга вечер, а и счетоводната книга ѝ беше дошла до гуша, Ейлиш си смени роклята, облече жилетка и излезе от къщи. Вървя по Фрайъри Стрийт и Рафтър Стрийт до Маркет Скуеър и после тръгна нагоре по хълма към катедралата. Завари бакалията затворена, затова почука на страничната врата към горния етаж, където знаеше, че живее госпожица Кели. Отвори ѝ момичето, което беше дошло у тях по-рано, и я помоли да изчака в коридора.

От горния етаж се дочуха гласове и раздвижване, след което момичето слезе и съобщи, че госпожица Кели ще дойде след малко.

Ейлиш познаваше госпожица Кели по физиономия, но майка ѝ не пазаруваше в нейния магазин, тъй като беше прекалено скъпо. Тя също така подозираше, че майка ѝ не харесва госпожица Кели, но нямаше представа защо. Говореше се, че бакалката продава най-добрата шунка в града и най-доброто мандраджийско масло и че всичко при нея е най-прясно, включително сметаната, но Ейлиш май никога не беше стъпвала в магазина ѝ, а само беше хвърляла поглед пътьом през витрината и бе забелязвала госпожица Кели зад тезгяха.

Госпожица Кели бавно слезе по стълбите до коридора и светна една лампа.

– Така – каза тя, после го повтори, един вид като поздрав. Не се усмихна.

Ейлиш се канеше да обясни, че е повикана, и да попита учтиво дали идва в удобен момент, но заради начина, по който госпожица Кели я оглеждаше от глава до пети, реши да не казва нищо. Все едно някой в града беше обидил бакалката и тя погрешно бе решила, че въпросният човек е Ейлиш.

– Ето те и теб, значи – подхвана госпожица Кели.

Ейлиш забеляза няколко черни чадъра, опрени на закачалката в коридора.

– Чувам, че нямаш работа, но пък много те бивало с числата.

– Така ли чувате?

– О, аз чувам всичко, при мен пазарува целият град, хората с положение.

Ейлиш се зачуди дали това не е намек за упорството на собствената ѝ майка да пазарува в друга бакалия, но не можеше да е сигурна. Трудно беше да разгадае изражението на госпожица Кели зад дебелите ѝ очила.

– Тук всяка неделя работим до припадък. Естествено, само при нас е отворено. И идват всякакви: добри, лоши, средна хубост. По правило отварям след службата в седем, а подир службата в девет до много след края на тази в единайсет в магазина карфица да хвърлиш, няма къде да падне. Взела съм Мери да ми помага, но тя въобще си е мудна, затова се оглеждам за някой, на когото му сече пипето, познава хората и връща рестото точно. Но само за неделите, ясно? През другите дни от седмицата се оправяме и сами. Препоръчаха те, да знаеш. Специално поразпитах за теб и заплащането ще е седем лири и шест пени седмично, малко да помогнеш на майка си.

Ейлиш си помисли, че госпожица Кели говори, сякаш описва как са я оскърбили – с плътно стиснати след всяка фраза челюсти.

– Засега нямам какво друго да кажа. Можеш да започнеш тази неделя, но ела утре да научиш цените и да ти покажем как да работиш с кантара и резачката. Ще трябва да си вържеш косата и да си купиш хубава магазинерска престилка при Дан Болджърс или при Бърк О’Лиъри.

Ейлиш вече си представяше как ще разкаже този разговор на майка си и на Роуз. Щеше ѝ се да измисли остроумен отговор на госпожица Кели, без да е откровено груба. Вместо това си замълча.

– Е? – попита госпожица Кели.

Ейлиш съзнаваше, че не може да откаже предложението. Беше по-добре от нищо, а в момента нямаше нищо.

– О, да, госпожице Кели – отговори, – ще започна, когато желаете.

– В неделя можеш да посещаваш службата от седем. Ние правим така и после отваряме.

– Прекрасно – каза Ейлиш.

– Ами тогава ела утре. Ако съм заета, ще те пратя да се прибираш или пък може да пълниш пакети със захар, докато чакаш, но ако не съм заета, ще ти покажа кое как се прави.

– Благодаря, госпожице Кели.

– Майка ти ще е доволна, че си намерила нещо. Сестра ти също – отбеляза госпожица Кели. – Чувам, че много я бива на голф. А сега си отивай у дома като добро момиче. Няма да те изпращам.

Госпожица Кели се обърна и бавно тръгна нагоре по стълбите. На път за къщи Ейлиш си мислеше колко ще зарадва майка си, че е намерила начин сама да припечелва нещичко, но Роуз сигурно щеше да си помисли, че сестра ѝ заслужава повече от работа като продавачка в бакалия. Зачуди се дали Роуз би ѝ го казала в очите.

На път за къщи се отби у най-добрата си приятелка Нанси Бърн и завари там общата им дружка Анет О’Брайън. Семейство Бърн имаха само една стая на долния етаж, която служеше за кухня, трапезария и всекидневна, а беше ясно, че Нанси има да сподели някаква новина, с която Анет явно отчасти вече бе запозната. Нанси използва пристигането на Ейлиш като извинение да излязат на разходка, за да си поприказват на спокойствие.

– Случило ли се е нещо? – попита Ейлиш, щом излязоха на улицата.

– Нито дума, докато не сме поне на километър от тази къща – каза Нанси. – Мама усеща, че нещо става, но няма да ѝ кажа.

Спуснаха се по Фрайъри Хил, минаха през Мил Парк Роуд и стигнаха до реката, след което продължиха по алеята към Рингуд.

– Занасяха се с Джордж Шеридън – каза Анет.

– Кога? – попита Ейлиш.

– На танците в „Атенеум“ в неделя вечерта – отговори Нанси.

– Мислех, че няма да ходиш.

– Нямаше, ама после отидох.

– Танцува с него цяла вечер – рече Анет.

– Не е вярно, само последните четири танца и после той ме изпрати до нас. Но всички ни видяха. Даже се изненадвам, че не си чула.

– Ще се срещнете ли пак?

– Не знам – въздъхна Нанси. – Сигурно само ще се разминаваме на улицата. Вчера мина покрай мен с колата и натисна клаксона. Ако на танците имаше друга, някоя от неговия сой, щеше да танцува с нея, но нямаше. Беше с Джим Фаръл, който само седеше и ни гледаше през цялото време.

– Ако майка му разбере, направо не знам какво ще наговори – рече Анет. – Тя е ужасна. Мразя да ходя в техния магазин когато Джим го няма. Мама веднъж ме прати да взема два резена бекон, а онази дъртачка вика, че не продавали по два.

Ейлиш им разказа за предложението да работи в магазина на госпожица Кели всяка неделя.

– Нали ѝ каза какво да направи с предложението си?

– Казах ѝ, че приемам. Добре ще ми дойде. Ще имам пари да идвам с вас в „Атенеум“ и да ви пазя от разни момчета, които искат да се възползват от вас.

– Не беше така – обясни Нанси. – Той се държа мило.

– Ще се срещнете ли пак? – повтори Ейлиш.

– Ще дойдеш ли с мен в неделя вечер? – обърна се Нанси към Ейлиш. – Не знам дали Джордж изобщо ще се появи, но Анет не може да дойде, а на мен ще ми е нужна подкрепа, в случай че той е там и въобще не ме покани на танц или дори не ме погледне.

– Може да съм много уморена след работата при госпожица Кели.

– Ама ще дойдеш?

– Не съм ходила там от векове – каза Ейлиш. – Мразя селските типове, а градските са още по-зле. Напиват се и все гледат да те замъкнат на някое затънтено място по Тан Ярд Лейн.

– Джордж не е такъв – възрази Нанси.

– Толкова е надут, че дори не припарва до Тан Ярд Лейн – рече Анет.

– Може да го попитаме дали все пак не планира в бъдеще да продават по два резена бекон.

– Нищо няма да го питаме – отсече Нанси. – Ти сериозно ли ще работиш за госпожица Кели? Продавачка на бекон ще ми става.

 

Предстои през май.

Книгата излиза на български с любезното спомоществувателство на програма „Творческа Европа“ на Европейския Съюз.

Print