Момчето и черниците

Из „Мъжка страна“
Хишам Матар

 
Превод от английски: Надежда Розова
 

В основата на зида между нашата къща и къщата на устад Рашид в пръстта бяха окапали черници, нападнати от мравките. Това бе последното оцеляло дърво от черничевата градина, унищожена след прокарването на нашата улица. Вдигнах поглед към тънките клони с все още останали по тях дребни плодове, увиснали над зида. Още колко ли щяха да издържат, преди да тупнат долу при мравките?
Взех стълбата и се покатерих бавничко. Всеки плод беше като коронка от пурпурни топчета. Напомниха ми на гроздовете, гравирани по арките в Лептида. Реших, че черниците са най-красивият плод, създаден от Бог, и започнах да си представям как млади и жизнерадостни ангели обединяват сили, за да засадят нещо в земната почва, след като научават, че Адам, Бог да го благослови и с мир да го дари, и Ева, Бог да я благослови и с мир да я дари, са изпратени долу на Земята за наказание. Разбира се, Бог знае, той е Всезнаещ, но хрумването му допада, затова позволява на ангелите да осъществят замисъла си. Откъснах едно плодче и то едва не се смачка между пръстите ми. Метнах го в устата си и то се разтвори, топчетата му изригнаха като фойерверки. Изядох още едно и после още едно.
Не знам колко дълго съм стоял на стълбата, но околните клони със сигурност изглеждаха по-голи, когато ми се зави свят. Докоснах темето си – беше напечено като капака на автомобил по пладне. Черниците бяха попрезрели и от другата страна на зида бяха нападали още повече. Сигурно привличаха пълчища мравки. Вдигнах поглед към ясното синьо небе, благодарих на ангелите и помолих Бог да им прости немирствата. Бях преял и коремът ме болеше, но опитах ли да спра, устата ми искаше още. Затова реших да седна на стената, да провеся крака от двете страни, все едно яздя кон, и да излапам всички черници, до които се докопам. Извърнах се и придърпах клоните. А когато не можех да се тъпча повече, напълних джобовете си с плодове.
Долу, на земята, едва не изгубих равновесие. Пуснах чешмата в градината и пъхнах глава под струята. Студената вода ми беше приятна, но после, когато се изправих, светът се завъртя. Бързо подложих отново глава под водната струя и затворих очи, но пред тях затанцуваха цветове и странни фигури. Пред очите ми, затворени или отворени, имаше завеса, през която виждах всичко неясно. Ушите ми свиреха. Земята се въртеше все по-бързо и по-бързо. Седнах. Усещах влажната пръст през късите си панталонки. Трябва да спра чешмата, помислих си. И тогава чух мама да ме вика. Извадих черниците от джобовете си и ги натъпках в устата си, задъвках и запреглъщах от бързо по-бързо.
Мама отново ме повика. Облегнах се на стената като че за съвет, чувах как водата шурти върху пръстта зад мен. Позачудих се дали да не се върна да спра чешмата, но продължих към кухнята. От прохладната сянка кръвта се смъкна от главата ми. Не виждах почти нищо друго освен помръдването на тази странна завеса от светлина и прах, но седнах там, където знаех, че е столът.
– Защо си мокър? Какво е това, червеното, по ръцете и лицето ти? Ама какво ти става? Какво се случи? И защо, за бога, не ми отговаряш?
Седях приведен на масата в кухнята и от долната ми устна капеше слюнка. Искаше ми се да говоря, за да я успокоя, но не можех. Очите ми се взираха в нищото през пелена от трептяща светлина. Не проумявах какво ми става, но вече се тревожех повече за нея. Обикновено по това време я дърпах за ръката нагоре по стълбите към работилницата си, за да ѝ покажа какво съм измайсторил. Тя ме целуваше, после се приближаваше до края на покрива, за да зарее поглед към морето, а дългият ѝ копринен халат с грамадна разперена паунска опашка се издуваше отзад. По това време слънцето вече беше слабо и многоцветно, отразяваше се в морето като в огледало. Аз заставах до нея, притисках се към крака ѝ и всеки път, когато вдигнех поглед, очите ѝ бяха присвити и вперени в трептящата вода. Обясняваше ми как се променя морето, защото то се мени всеки ден. В такива мигове можех да я попитам всичко и тя щеше да ми отговори – всичко, което ми хрумне, колкото въпроса си пожелая.
– Какво се е случило с теб? – Мама тупна по масата и се изправи. Усещах я как се движи край мен. Започна да си говори сама: – За всичко си виновна ти. Ако нещо му се случи, всички ще обвиняват теб, ще казват, че си спяла, докато синът ти е имал нужда от теб. Той е единственото ти дете, Наджва, какво си мислеше?
Странно е да чуеш как майка ти се нарича по име, странно е да го чуеш от когото и да било, но най-вече от самата нея, защото почти никой не я наричаше Наджва. За мен беше мама, за семейството си – Наома, а за всички останали – ум Сюлейман. Татко я наричаше ум Сюлейман или Наома, или „майко“ и много рядко – Наджва. От неговата уста звучеше толкова мило.
Докато си го мислех, чух как гласът на мама се разнася и вика името на татко. Не усетих да ставам и да излизам от кухнята, но се озовах на прага на спалнята им. Смътно видях, че се е привела и го разтърсва. Той се събуди стреснат и объркан. Запитах се дали вече е четири часа, дали е време за важната му среща. И двамата ме гледаха. Пелената пред очите ми стана по-плътна. По лицето на татко прочетох раздразнение към мама, че го е стреснала така, защото аз стоях край тях и бях видимо добре. И после всичко стана черно.