Керана Ангелова в каталога „Съвременни български писатели“

Керана Ангелова и „Слънчогледи за Мария“ в каталога „Съвременни български писатели“ на Националния център за книгата. Успех на начинанието, колеги! И благодарност.

„Боже, Винсент ван Гог.
Беше съвършено самотен, обърнал глава срещу света. Очите на Винсент ван Гог. Болиш ме, Винсент. Спри.
Мария отмести албума и скочи. Хукна, заблъска се из предметите в стаята. Опомни се. Върна се, подви отново крака на дивана. Постави албума на колене, пое шумно въздух – като гмурец, който се кани да далдиса на дъното на морето без дихателен апарат.
Погледът на Винсент, жестоко наранен. Смъртно наранен. Челюстта е стисната, повече нито дума няма да излезе от тези побелели устни, заключили тайната. Тя е в очите му и в тази безкрайна отчужденост. В тази безкрайност. Поглед, пълен с пустота и отвъдност. Минал предела. Кълна ти се, Мария… Не го прави, Винсент, всичко разбирам. Най-сетне знам. Всъщност винаги съм го знаела: жалък, обидно нищожен е бил животът ти, а е станал храна за такова велико изкуство. Може би защото истинското изкуство не подбира, безразлично му е с какво и с кого се храни. Може би и защото, когато съдбата отнема на някои специални хора едно, в замяна им дава друго, многократно по-значимо. Посочва ги с пръст и казва: „Мизерния си живот ще намериш сили да понесеш, гледай да събереш сили да понесеш другото, което ти давам в замяна! Защото обричам те на самота, неутолима, прекрасна и жестока. Обричам те на Себе си.“ Вероятно такъв е законът на съдбата. И нищо не струват човешките закони в сравнение с него.
Мария не спира да гледа този последен портрет: дори сега лицето му е обляно в светлина. Това е великата тайна на Винсент ван Гог: свалил е рая на своето изкуство в ада на своя живот. Даже по-вярното е: извисил е ада на живота си в небето на своето изкуство. Портретът неслучайно ме помита по този начин. Така, както ме гледаш – сякаш изискваш от мене, Винсент, настояваш, вменяваш ми дълг: да се помоля от своето време на Бог да те помилва, да ти прости и да погали изтерзаната ти душа, която цял живот е копняла за светлината. Да те припознае като най-светлото свое дете. Направо имам чувството, че този портрет си го нарисувал, за да го видя аз и да направя заради тебе това, честна дума.“

Из „Слънчогледи за Мария“ (2013)

IMG_7772 IMG_7773 IMG_7774 IMG_7775