Да се влюбиш в „Американският любовник“

Ива Колева

„Флик, имам идея. Дай да се влюбим в някого.“
Из „Допълнителни часове по география“

Представи си, че те очаква бавно, меко и ласкаво влюбване, което не спира да те гледа в очите и съвсем лекичко докосва дланта ти. Не шуми, не настоява, а само се приближава до грамофона, за да ти пусне плоча. Започва песента, която ти хрумва първа, докато четеш това. Ето го и танца, който стъпчица по стъпчица ще те поведе на дълго пътуване.
Тръгваме.
Американският любовник“ е елегантен, фин и спокоен. Такъв един сборник, с който можеш да идеш до Париж или Барселона, където да изпиете заедно по чаша кафе, а после той да ти се усмихне дяволито и да те запокити в далечна руска провинция. И не те изоставя по пътя, а ти показва събития и хора, чиито удари на сърцето съвпадат с ударите на твоето. Това невинаги е добра новина, защото „Американският любовник“ осветлява кътчета, оставени на тъмно задълго. Бр-ррр, страшничко е малко, но пък съгласи се – грижа (те) е за душата.
Още по-хубавото е, че по този път има много, да кажем, нюанси, които правят пътуването по-загадъчно и богато. Например тук: „На Иван му се искаше да се наведе и да целуне Таня, ала усещаше, че да докосне с устни изражение, застинало в дълбока горест, е равносилно на обида“ (из „Шегобиецът от Астапово“). Какво познание за сърцето, а? Каква нежност.
По-горе написах, че „Американският любовник“ няма да те изостави. Сега… това не е съвсем така. В сборника има немалко изоставяния, след които аз не съм вече аз, но пък както и да се чувстваш, не спираш, защото самият път те води. И пътуването продължава от само себе си. А е важно и да не забравяш, че: „Времената, в които живеем, са все така жестоки, но хората не са изчерпали запаса си от съчувствие“ (из „Вратата, която се затваря“). Защото от страниците на сборника тук-таме наднича по някой герой, който силно стиска ръката ти и отказва да я пусне.
Вече наистина усещаш гъдел в стомаха си, нещо се оформя там, неназовимо все още. Или поне те е страх да му кажеш името, за да не нарушиш тишината и да го стреснеш. През Париж, Барселона и Астапово вече минахте, отбихте се и в един хотел за кучета, ненадейно се озовахте и в края на 19-и век. Изобщо, май пътуването щедро ви заведе навсякъде, нищичко не пропусна. А ти осъзнаваш, че всъщност май си пътувал в себе си и не си мърдал от сърцето си.
И ти става топло, и не искаш всичко това да свършва… сякаш започваш да се влюбваш. Затичваш се към дома, открехваш вратата. Посреща те песента от грамофона.