Блог

Изобщо нямам обяснение защо пред виртуалната врата на Ива Колева няма дълга опашка от кандидати да й задават въпроси и да публикуват писмените й отговори в национални всекидневници. Или в галактически седмичници. Абе, в междупланетната преса. Любопитна, нетърпелива… останалото ще си го прочетете сами. От мен само: ако не сте работили с Ива, не знаете какво е да усещаш пълна подкрепа и доверие, готовност партньорът ти в работата да вложи не само време и усилия, ами и цялата си нежна и чувствителна душа. А, също и това: висш пилотаж в приятелството. Точка.

iva

Кои са трите прилагателни, които те описват най-добре?

Любопитна, нетърпелива, въобразителна (добре де, няма такава дума, но често си въобразявам разни неща, та така ще назова тази си „удивителна” способност).

А трите книги?

  1. „Полубрат” на Ларш Собю Кристенсен: тук езикът пирува. Разкошни конструкции-бижута, които се услаждат и на ума, и на сърцето. Ларш е изключително нежен с героите си – не им спестява изпитанията, но ги поднася с грижа и с идеята, че трудностите те разглобяват на части, но след бурята успяваш непременно да се сглобиш и си по-цял от всякога.
  2. „Брит-Мари беше тук” на Фредрик Бакман: роман, който не назовава директно каквото и да е, но ти усещаш обичта и истината в цялата им пълнота. Освен това Бакман е невероятно способен да те утеши. А май няма много по-важни неща от това.
  3. „Нещо като нож, нещо като цвете, изобщо като нищо на света” на Уилям Сароян: сборник с разкази, който четох за пръв път на 16 години. Омая ме с простичкия си, но щедър език, с човещината си, със самоиронията си.
  4. Ето, нарушавам правилата, ама няма как да са само три. Дори 30 не са. Но понеже съм що-годе изпълнително момиче, ще минем само с 4.

Та, поезията на Мария Донева, за която обичайно нямам думи. Преди време обаче, странно, се появиха и си ги записах. Ей на: поезията й е поле от ласки. Тя е високо стръкче трева и сладко от облаци. Носи те на гръб, за да можеш да гледаш небето.

Предпочитано време и място за четене? Какво ги прави специални за теб?

Преди да заспя. Тогава гъмжилото от мисли изчезва, кротвам се и потъвам в текста.

Имаш ли ритуали, свързани с работата ти с текстове?

Първо, отлагам колкото е възможно! Особено ако книгата е на любим автор. Просто не искам да свършва – без значение, че е работа (каквато всъщност за мен не е). После пък се потапям и нищо не може да ме извади. (Ъъъ, май не описах никакви ритуали. Значи, ето нов отговор: нямам.)

Когато се влюбиш в книга, по-добре ли работиш, или привързването пречи?

Не, помага.

Като се замисля обаче, щом си поел отговорност и това ти е работата, ти си длъжен да се погрижиш за книгата. Така че дали я обичам, или не, давам всичко от себе си да е изрядна – къпя, слагам якичка и я пращам по широкия свят.

Коя от книгите на ICU е най-близо до читателския ти вкус? С какво те докосна?

Пак ще наруша регламента. Две са.
1. „Куфарът на брат ми” – докосна ме с умението си да говори за важните неща и да избягва неважните. Тя е концентрация на непресторени чувства. Просто тази книга не умее да лъже. А нали всички копнеем за това – хората и книгите да са истински с нас.

2. „Предателства” на Йосип Новакович – разкази на живот и смърт. Докато ги четеш, или ти е чисто, подредено и светло, или ти се иска да влезеш в тях и да спасиш героите – горчи и боли. Да, ето какво: не е много лесно да разбираш от живот и смърт, но Новакович се справя доста добре с това.

Каква книга би искала да видиш в каталога на издателството?

Според мен е трудно да се пише детска поезия. Имаме няколко много добри български автори. Иска ми се да са повече. Предизвиквам издателството да „роди” книга с детски стихове, на които да се дивят и малчуганите, и големите.

3 юли 2016

 

***

Как се прави корица за книга

Как се прави корица за книга, която се разроява в палитра от сюжетни линии, режисирани от щедър в многогласието си разказвач. Книга, която прекрачва от език в език, от жанр в жанр, тръгва от документалното, но се заплита в художественото. Книга, чиято разказвачка търси най-безболезнения начин да се събере, но за да го направи, преди това се разпада на съставните си части. И тя, разказвачката Ранополия, заживява като „преводачка, плувкиня, билкарка, ботаничка, колекционерка на лалета, божури и бобени семена, къщовница, журналистка и авторка на пътеписи, литературоведка, фотографка“. Тази нестандартност – и дори екстравагантност – на романа ни срещна и с неговия неординерен оформител. Зорница София е живописец, но и визуален артист, иконописец, кинорежисьор, театрален режисьор, автор на сценарии, дизайнер на пространства. Жена чувствителна към многообразието на света, сияйна и многолика. С присъединяването на Зорница София, работата по корицата на „Бялата ни спалня“ прерастна във визуален анализ на текста. Стигна се до фотосесия, осъществена от екип съмишленици (включително Грета Манчева, специалист по сценичен грим), които в рамките на два дни търсиха различните лица на разказвачката, пренареждаха символите на нейния живот, посягаха към архетипните модели на нейния образ. Поставяха я на ръба между всичките й светове. Сроковете бяха кратки и след бърз преглед на опциите се спряхме на идеята модел за снимките да бъде Зорница София (за разкош, точно тогава тя беше с навехнат при излитане с парапланер глезен и стъпваше с патерици, но пък вътрешно летеше), с което бульонът от светове се забърка още по-вкусен.

Продължавахме да балансираме на острия ръб между фикцията и реалността. Замисълът беше да се търсят лицата на една жена – на Жената въобще – която гради свой собствен разказ за истината: разказ – пише в „Бялата ни спалня“ – „който ме събира и слепва в човек, в привлекателна жена, така че да мога да си покажа лицето“. Тя прави алхимични опити да преподреди многообразието в потока на живота си, да се оттласне от властния образ на мъжа/бащата, да го опровергае, премисли, преодолее. И да се справи с още рани, някои болезнени до непоносимост. Магическият момент: всяка от жените в екипа преживя текста на Радмила по несравним с останалите начин. Почувства терапевтичната му сила в контекста на собствения си живот. Прочете го през себе си. Шест разкошни деконструктивистки костюма от Мина Кайе и една рокля на Мира Бъчварова се оказаха важен детайл в интерпретативния опит за визуализация. Женственост и стил, с доза екстравагантност, щипка кокетство и елемент на приказност – тези дрехи сами по себе си са гранични, те също са истории. Жената, облечена в тях, израства в символ. Качва се на сцена. Отключва сетивата си за другите свои аз. Всичко това бе заснето от Миглена Цонева – Глена, чиито черно-бели фотографии са противотежест, добре премерен баласт на този текст, в който, по думите на Диана Иванова, „всичко има цвят – рижо като пресен корк, бяло като гърдите на чайка… Но и червено като престояла кръв“. Черно-белите снимки позволяват на насладата от думите да се разлее приятно в рецепторите на читателя, за да може той по-лесно да се справи с „изреченията, които не се преглъщат лесно“. Глена направи тези снимки с лекота – така, както танцува с вятъра.

teaser 5 office teaser 4 friend 4 muse

3 warrior 2 child 1 traveler