Бащите ни

 

Станете автор в рубриката БАЩИТЕ НИ, вдъхновена от главоломно набиращата популярност книга „Бащите не си отиват“. Споделете своята история за отношенията ви с вашия баща. Разкажете ни за него. Очакваме историите ви на office@icu-bg.com

бибоп11илия димитров
Фото: Илия Димитров

***
Силвия Буюклиева
Писмо до моя син Лео

Решението да напиша това писмо взех сутринта преди погребението на баща ми. Докато храних мъничкия Лео, той гледаше към ангелчето, висящо от лампата, и се усмихваше… На дядо си ли? За 5 дни се разминаха, не успяха да се срещнат в този живот, затова пиша тези редове, да разкажа на Лео кой беше дядо му Динко.
Първата среща на майка ми и баща ми е била преди половин век и то… на кино. И малко като на кино, братовчедка на баща ми, която е приятелка на майка ми, „връзва тенекия” и на двамата и уж случайно ги изпраща да гледат филма сами. Година по-късно двамата вече са на море в Слънчев бряг, а аз съм на път. Женят се през октомври и упорито твърдяха, че съм седмаче, защото между тяхната сватба и моето раждане има горе-долу седем месеца… по-точно шест.
През цялата бременност баща ми се надявал да съм момче – Гошко, на дядо си Георги, но уви появявам се аз – Силвия на баба си Стоя, която после прекръстих на баба Ия и всички я знаеха така. На следващата година се родил брат ми Тодор, така че майка ми спазила обещанието да ражда до мъжко, но моята връзка с баща ми си остана специална.
Аз бях момичето на татко, а Тотето, както му казва майка ми – на мама.
Беше строг баща, ама и ние не сме създавали големи ядове. Веднъж ни хвана, че сме пушили цигари. Със Стефан, съседското момче, се криехме на строежа отсреща – той беше по-голям и ни учише да пушим. Откраднахме от тайното шкафче вкъщи цигари „Стюардеса“, а те са си серт. Дадохме и на Тодор да си дръпне, за да не ни изпорти на нашите, а той така се закашля, че се уплашихме и дотам с пушенето. После смучихме виолетки да се отмиришем, но майка Гуни, нашата баба, ни надуши, и баща ми като скокна, много се беше ядосал, а ние с брат ми се крием зад майка, която е добричката в семейството, та така ни се размина боя.
Бях пълна отличничка, даже ми дадоха и медал за завършване на гимназията – е сребърен, не златен, защото не съм била активна комсомолка, затова не сме се разправяли за оценки и учене, по-скоро за гаджета и закъснения, бащата беше супер „консерва”. С първото ми гадже – Герасим, по-голям от мен с цели три години и музикален идол на града, свиреше на клавир в местната ученическа група – се изпращаме и той ме целува пред входа, а баща ми наднича през балкона и после ми чете конско, че така не е прилично и пр. С второто ми гадже – Велин, съученик от съседния клас – съм на първа среща и се прибирам с 15 минути закъснение. Най-унизителната ми случка с баща ми, от вратата ме хвана за ухото и яко се развика, плаках от срам.
Горд беше, че и двамата с брат ми завършихме МЕИ, нищо че не бяхме точно в неговата сфера – „Теория и конструкция на автомобила“. Написа и учебник, който беше единствен, за студентите в тази специалност. Имаше прекрасен почерк и когато трябваше да се надписва нещо в къщи, тетрадки, подаръци, картички – той.
Мразех чертането и в първи курс му изпратих чертежите да ми помогне, а той ги начертал и чинно ги надписал. Преподавателят ми ги надупчи с пергел, били надписани по стария стил. Върнах му ги обратно и той ги преначерта, остави ми само да ги надпиша. Един от най-тежките изпити във втори курс беше по механика, нищо не схващах, само някакви формули и сложни схеми. Пътувахме във влака за София, той имаше работа, а аз отивах на изпит. И като започна да ми върти едни греди и моменти и всичко ми светна, изкарах 6!
И да продължа с мъжете в моя живот – Иво го прие от раз, без забележки, имаха си взаимно уважение, баща ми не разбираше от компютри и програми – това, с което се занимаваше Иво, а Иво като се запознахме даже не можеше да кара кола – това, което преподаваше баща ми. Впоследствие му даваше москвича да се учи и караха по завоите от Раданци, където беше лятната ни къща, за Габрово.
Когато в живота ми се появи Светлин – в началото като колега, после като съдружник и приятел – се държеше сърдечно с него, още повече че ни стана съсед, купувайки къща в близкото селце Матешевци. Сближи се с родителите му, пиеха си ракията с бай Васил, даже последните години вариха обща ракия, а Светлин ги спонсорираше със захар и „едно-друго”, както обичаше да казва баща ми. Ракията си остана запазена марка „Динковица”, от джанки или кумбалки, както им викат в Раданци.
Веднъж минаваме през селото, а нашите на казана, варят ракия. Бай Васил беше починал през февруари. Останах насаме с тях и им казах, че се развеждам с Иво. Никога няма да забравя разочарованието на баща ми, погледна ме и каза: „И това доживях”. Но реакцията му беше към мен и към това, че се разпада семейството ми, а не срещу Светлин. През годините двамата се опознаха, сближиха се и се стигнаха дотам, че на маса баща ми му разказваше истории от живота си, които не беше споделял нито с мен и брат ми, някои дори с майка ми. Последната история научихме, преди да си отиде миналото лято – за голямата му студентска любов от едно търговищко село, където отишъл едва ли не да се годяват. Преспал там, което за онези години е равносилно на бъдещ жених, а на сутринта се измъкнал. Така и не можа да ни обясни от какво се е уплашил.
Беше благодарен на Светлин, че се грижи за мен и Пола, че е отговорен, че построи за нас дом в Бояна и къщи в Созопол, Матешевци и Банско. Последните си години беше щастлив да е близо до нас. Докато карахме ски в Италия всяка зима, в края на януари идваха с майка ми на Бояна да пазят къщата и да се грижат за животните. Баща ми отговаряше за Марк – немската овчарка, водеше го на разходка, а последната година толкова беше отслабнал, че Марк го разнасяше из градинката отсреща. Хранеше го, строяваше го, Марк само на него му имаше страха.
Не бяха ходили на море с майка сигурно 20 години, когато ги пратихме в Созопол. Още си пазя бележката, която ни остави на тръгване: „…и въпреки че почерняхме, се почувствахме като бели хора”. Тогава пак плаках, но от радост. Заведохме ги в Рим, любимия ни град със Светлин – баща ми, майка ми и Диди, майката на Светлин. Те с Динко са набори, родени през 1937 г., и двамата през април, той на първи, тя на девети. Правеха 70 години и решихме да им подарим това пътуване. За съжаление колкото ги зарадвахме, толкова и ги притеснихме. Буквално изпаднаха в културен и всякакъв шок. Още първия ден откраднали портфейла на баща ми – от джоба му, в метрото – а той милият само повтаряше: „Как може да съм толкова наивен…”
Светлин му възстанови загубите, бяха около 300 евро, но не беше заради парите, просто баща ми се чувстваше безпомощен в големия мегаполис. През следващите дни нещата се поуспокоиха и тримата се радваха на забележителности, на красота, на хубаво вино и вкусна храна, която естествено ние им поръчвахме, едно че не знаеха езика и второ, нямаха самочувствието, че могат да си я позволят. Това беше единственото ни пътуване с тях зад граница, пращахме ги после и в Гърция, и в Испания, и в Турция, но с групи от такива като тях „ 55+”, и те си изкарваха прекрасно.
Колкото беше строг баща, толкова беше благ и добричък дядо. Обожаваше Пола. Оставях им я всяко лято през ваканцията в Раданци. Купуваха ѝ пилета още първия пазарен понеделник в Трявна, кръщаваха ги: Пола, Лола, Илка и Милка. Септември обикновено ги „отвличаше лисицата“ – спестяваха на внучката си заколването им и слагането в буркани.
Пола също много го обичаше и знам, че страшно много ще ѝ липсва, той беше единственият ѝ дядо, другият е починал много преди тя да се роди. А погребението на баща ми е първото в живота ѝ.
Видях го за последен път в края на юни. Прескочихме за една вечер до Матешевци, не можехме да останем повече.
Бяхме те оставили, мъничък Лео, в ковьоза, в болница „Токуда“, и ходихме всеки ден, ти имаше нужда да ни чуваш и усещаш близо, за да оцелееш. Баща ми беше отпаднал, душата ми се късаше да го гледам такъв. Слязох половин час преди да тръгнем до нашата къща да го подстрижа и да остана за малко с него насаме. През годините това си бяха нашите моменти, той сядаше на стол на двора, аз си приготвях вода в канче, взимах си ножица и гребен и докато подстригвах оределите му коси, си говорехме разни неща. Беше корав и сериозен мъж, носеше му се славата в университета на много строг преподавател и студентите му имаха страха, присъствала съм на негов изпит, а и като баща си признавам, никога не е бил гушкащ и любвеобилен, показваше си любовта по друг начин.
Неочаквано за мен, последните му думи бяха: „Обичам ви”.
Миличък мой Лео, докато растеш, ще ти разказвам за дядо Динко. Има един проф. Гайдарски, който го оперира преди десетилетие и ни подари тези последни прекрасни години с баща ми.
Как ми се иска да го беше познавал.
Мама

***

Зоя Гекова
Невидимите нишки

Единственият спомен от детството, в който свързвах баща си и керамиката, беше от гости при негов приятел, който правеше чаши и имаше грънчарска пещ.
На попрището жизнено в средата, по случайност (за мен), започнах да се увличам от глината и един ден баща ми, просто и изненадващо, спомена: „Eх, а пък аз в техникума, бях писал курсова работа за глазурите…“, и толкоз. Отвъд техническите подробности, които си спомняше, дори и да го разпитвах, никога не се разпростря повече. Бях пропуснала да му споделя, че още с първите ми глинени стъпки глазурите ме бяха грабнали мълчаливо и безсъмнено.
Eдно лято по-късно пътувахме към Трън и минахме през Бусинци, известно в миналото село на грънчари. И на влизане в местния грънчарски музей, баща ми каза, че неговият учител по грънчарство бил родом от това село. Едва тогава разбрах, че в техникума се е учил и на грънчарство, правили са сервизи, участвал е в изложби…
И това открехна врата. Всичко се свърза. За мен беше вътрешно събитие с почти космически размери.
Спомняйки си за нещо, което очевидно е обичал да прави, баща ми звучеше различно.
През целия си живот беше загърбил всичко, свързано с тази керамична артистична жилка. Беше работил много неща, но точно тази част от него никога не беше сметнал достойна за разказване. Беше потопена, но явно жива. И бяхме попаднали, тук, в това село, за да намери смисъл.
Не зная защо не беше говорил за това преди.
„Ето, виж водата, как лъкатуши и намира най-добрия за себе си път, така и ние намираме пътя си“, ми беше казал веднъж енигматично. Поливаше любимите домати, а аз седях до него осемнайсетгодишна и объркана. Признавам, тогава това никак не ме беше успокоило.
„Водата“ обаче се беше вслушала.

Когато почина, бях на 10 000 км. от вкъщи. Малко преди да получа обаждането, в сеулското метро един човек със странен, но добър поглед раздаваше листовки. Обикновено не ги приемах, но нещо в погледа на този човек ме накара да взема една. Чак по-късно, когато всичко вече ми изглеждаше на особен, забавен каданс, видях, че на листовката е молитвата „Отче наш, Който си на небесата…“.
Може би невидимите нишки се бяха опитали да предизвестят новината, може би просто в болката го изтълкувах така, но за миг, някъде далеч, отвъд замъгляващата мъка, съзнах, че дори и татко да отива на небето, това не е страшно, че е жестоко, но не е и страшно, защото всичко се преобразува.
Метафизичната тъга, която особено в началото връхлита когато си иска, се смесва с всичко взаимно несподелено, но носи и тихата убеденост, че най-хубавото у него винаги ще бъде живо. Макар и сега добрината му да е звезден прах.
Невидимите нишки – те са като коренчетата на нови стръкчета живот, nоливани с благодарност.

***
Магдалена Георгиева
Ти си баща, но никога няма да си в минало време 

Първите 5 минаха – доста болезнено, смея да твърдя. Някой казва, че просто свикваш, че животът те завърта и ти просто не усещаш липсата, а само празнината. Явно не съм от тези хора. Засилва се даже, когато имам нужда от съвета ти, когато си мисля за пропуснатите мигове, за онези, в които знаех, че ще се гордееш с нас. Доста смешно ми звучи „той те гледа от някъде“. По-скоро вярвам, че повечето ползват това клише за собствено успокоение.
Странно е. Тази книга попадна неволно пред очите ми. И все нея виждам. И все към нея се връщам. Първо беше страхът… Не, не от нея, а от това, как са успели тези хора да надникнат в себе си и в спомените, да се разкрият пред всички. Да ги допуснат толкова близо. После се зачудих: „А аз мога ли така?“. Да ги допусна всички толкова близо, дълбоко в съзнанието и душата си, в спомените, на онези места, които аз самата не съм стигала, след като той се превърна във вечност? После си казах: искам да  направя първите 5 значими. Искам да прочета 5 години по-късно как са се променили нещата. Пречупени през призмата на времето и може би преждевременното израстване.
За него мога да говоря много. Който ме познава знае, че обичам да говоря. С всеки за всичко, но конкретно за Него… ще ме чуете да разказвам едно и също, всичко сведено до преди 5 години. Излавям се как понякога говоря за него в неопределено време. Сякаш хем е тук, хем го няма. Трудно е да говоря за Теб в минало време.
Изпитвах вина, че не видях сигналите. После изпитвах вина, че проследи повече живота ми, отколкото този на брат ми. После изпитвах вина, че когато знаех кога и какъв ще бъде краят, нямах сила да кажа нито на теб, нито на семейството. Накрая изпитвах вина, че можех да стискам по-силно ръката ти, отколкото ти моята.
Знаеш ли, понякога си казвам тихо „татко“, просто, за да си спомня какво беше чувството, когато го изричам.
Често ми казват за някои мои маниери, които напомнят за теб. Честно, не го правя нарочно. Ти си част от нас тук, но за това само другите могат да кажат. Радвам се, че успяват да те открият в мен и в брат ми, но, уви, аз не успявам.
Знаеш ли, дразня се, защото когато те сънувам, си толкова щастлив, спокоен, все едно ти е по-добре без нас там, където си. Не е справедливо.
Спокойна съм, че след първите 5 все още мога да си спомня кристално ясно гласа ти, нищо че няма как да съм сигурна дали е така – все пак по неволя онзи вирус, който попадна в компютъра, изтри всичките безумни клипчета, които имахме с теб.
Сега си мисля, че разговорите ни с теб бяха най-смислени накрая. „Ало, ало. Обичам те – обичам те. Ще се чуем после пак.“ И двамата знаехме, че всеки разговор може да е последен, толкова бързо гаснеше ти. Но въпреки това най-важните неща си казахме. Даже само това си казваме накрая.
Каша ми е още. Все си мисля, че ще се появиш. Знаеш, че колкото и да беснея понякога, минава ми и не го тая дълго. Ако просто се появиш и кажеш, нямаше ме, пропуснах малко, но ще наваксам. Нищо няма да ти кажа. Наивна съм – кофти твоя черта. Държа те отговорна за нея. Ти самият вярваше сляпо до последно.
Моля ви, не вярвайте сляпо на приятели, които искат да ви оперират, но в последния момент сменят известната болница с личната си частна клиника. Не им вярвайте, когато ви искат пари за хистология, която не са правили. Не им вярвайте, когато ви кажат, че всичко е наред, а една година по-късно ви съобщят диагнозата – рак.
Да угаснеш за по-малко от 20 дни, ей така, без предупреждение, просто да си тук и малко след това да те няма.
Аз искам да си спокоен, че не излязохме от рамката на доброто поведение, за мъст не повдигам въпроса – там сме безсилни. Ние сме добри, живеем достойно, няма от какво да се срамуваме. Когато дишаме, не ни тежи, че сме погубили някого. Останахме верни на идеала, на който ти ни научи. Не успяхме да станем озлобени и да мразим – както биха постъпили повечето.
Липсата ти ни научи да обичаме повече, да се притесняваме по-малко, както и да сме по-заедно от всякога. Възпитанието, което ни даваш, не спря дори и след теб.
Винаги преди рождения ти ден ми става страшно носталгично. Дори повече отколкото по празници. Ясно е, че празниците не са това, което бяха, но виж, около рождения ти ден, тогава някак болката ми се засилва. Ето, сега седя и пиша в хаос между тези две дати – на годните, на които остана, и на тези, които щеше да станеш. Искам да го направя значимо. Искам да го направя за брат ми, за майка ми, за себе си… и най-вече за теб.
За теб трябва да се говори, усещам как това е ненаписаното писмо до теб.
Не знам дали други са усетили безсилието на думите, които трябва да подбереш, както и желанието, което изпитваш, когато прочетеш чужда изповед и ти се прииска и ти да излееш своята в няколко реда.
Обичам те, Стефи. Обичам те. Ти си Вселената, която е неизчерпаема. Ти си вечност, ти си спокойствие, ти си пътят към мен. Ти си моето смирение, когато видя, че губя земята под краката си. Ти си баланс. Ти си Всичко. Затова и винаги за теб ще говоря в неопределено време. Ти си тук, но и те няма. Ти си прах, магичен прах над материя и всичко. Ти си това, което прави майка ми и брат ми до мен, силни и заедно. Ти си неизчерпаемост. Ти си баща, но никога няма да си в минало време.
Благодаря.

 

Магдалена Георгиева,
горда  дъщеря на Стефан Георгиев – достоен човек, обичан безмерно

 

***

30 май 2066 – Бате Данчо на 100 години
Геновева Данчева

– Данчева
– Дончева?
– Не, Данчева!
От малка винаги при необходимост към личното си име добавях не фамилията, а бащиното. Все едно съм знаела, че ме очаква една болезнена липса, която ежедневно ще искам да запълня, макар и само с изричането на едно име, това на баща ми – Данчо Йорданов. Имаше най-зелените кафяви очи! Очи, които съм си позволила да открадна и макар да са заспали отдавна, днес виждат чрез мен. Спомням си, че когато бях малка, ме беше взел със себе си на работа – за първи път стоях сама на едно столче в ресторанта и изведнъж вратата се отвори, а една непозната за мен жена ми се усмихна широко и ме поздрави с думите: „С тези големи комбали, само на Данчо ще си момичето”. Останах учудена и дори леко смутена от тона ѝ, но кимнах бързо в знак на съгласие.
Има много неща, които искам да разказвам за моя баща, много и ми разказват – приятелите му, които също като мен го помнят и носят в сърцата си. Понякога, когато се случи нещо значимо, първото, което ми идва на ум, е какво щеше да каже той. На всеки рожден ден – мой или на мама, в главата ми звучи гласът му, който неспирно, както и преди, повтаря като кралски глашатай: „Рожден ден! Рожден ден! Рожден ден! Честит Рожден ден!”, само че гласът в главата ми, след като каже своето, не може да ме задуши с целувки, както традицията повелява. Знам какво щеше да е първото, което ще каже и на своя рожден ден: „30 май 2066 – Бате Данчо на 100 години”. След това щеше да се засмее и да допълни с друга шега на Стефан – негов колега и приятел. Ирония на съдбата или лошо съвпадение: на 30 май 2011 беше погребението на баща ми, а приятелят му Стефан и в този ден не изневери на себе си и го изпрати, както никой друг. Никога няма да забравя как влезе почти ядосан в трапезарията, застана до отворения ковчег на баща ми и започна да му се кара: „Какво си се излегнал там бе, я да ставаш веднага!”. А след това не сдържа сълзите си. Сигурно е изглеждало странно и неприемливо отстрани, но аз знам – това беше Стефан!
Баща ми Данчо е отраснал без майка, баба Екатерина е починала, когато е бил на 7. Дядо ми ги е отгледал сам с чичо ми. Татко не ми е говорил много за баба – дали за да не ме натоварва или просто е нямал почти никакви спомени, не знам. Веднъж обаче ми подари няколко сребърни пръстена, каза ми, че са били на майка му. Пазя ги и до днес, макар и да не съм ги носила. След смъртта на дядо ми, неговия баща, ми даде часовника му – за спомен. Беше спрял на часа, в който изтече дядовото време сред нас. Но макар и да не се носи, часовникът тръгваше и спираше отново няколко пъти след това. Днес у мен е часовникът на баща ми, никой не ми го е давал, аз сама си го взех…
Дядо ми записал баща ми на акордеон, дори му купил такъв, на който и аз натисках копчетата като малка. Давал му пари за уроци и го изпращал на акордеон всяка седмица. Татко обаче ходил няколко пъти, разбрал, че акордеонът не е за него и си намерил по-интересно занимание – електронни игри. И така вместо час за акордеон, дядо ми плащал абонамент за електронни игри. Да, но не щеш ли ерата на електронните игри приключила, когато дядо, без дори да иска, срещнал учителката по акордеон и я попитал как се справя татко. Жената с учудване обяснила, че Данчо вече не ходи на акордеон и така се спряло финансирането на електронните игри.
Детството някога е било много по-вълшебно от сегашното! А баща ми беше пълен с интересни истории от своето детство. Спомням си, че ми е разказвал за случка с братовчедите му – Васил, Борис и Минко, били на гости всички при баба си, а наблизо имало конюшня. Промъквали се те вечер, без да разбере бабичката, влизали в конюшнята и взимали коне да ги яздят. Е, да, ама на баща ми му се паднал явно по-стар кон, който не виждал. И приключението станало още по-голямо. Историите са за това, за да бъдат разказвани, но някои от тях се премълчават значително по-дълго от други. Като например тази, която татко ми разказа на шега, когато бях вече тийнейджър.
По времето, когато мама и татко били гаджета, татко ходил да взима мама от тях с мотор и понеже живеела в къща, а не в блок, спирал мотора на предната улица, слизал и отивал пеша до тях, за да не се явява с мотор пред баба ми и дядо ми.

*

Искам пак да спре токът. Да няма ток и да сме вкъщи – аз, мама и татко, да се излегнем на леглото и да ядем с лъжица какао на гранули от големия пластмасов буркан с червената капачка. След като ми омръзне сладостта на какаото, татко ще ми прави театър от сенки на стената и ще ме учи да правя различни животинки. Искам поне за ден да дойде тук при мен, ще го запозная с дъщеря си. Представяте ли си, ще запозная  дъщеричката си с моя баща. Странна работа е животът. Уж учим децата си да бъдат добри, но не им казваме, че понякога най-добрите си отиват ей така за миг, като във филм, отиват си, за да не се върнат никога, за да оставят след себе си безброй разплакани очи, за да не позволят на семействата си да ги познават поне, не да ги помнят – да ги познават, отиват си, за да живее друг, не, не се жертват за близките си, правят го за някой съвсем непознат, отиват си, за да докажат, че понякога няма ненаказано добро.
Така си отиде и моят баща пред очите на майка ми. Втурва се да спасява в морето  давеща се майка и дете, викащи за помощ. Спаси ги. Не спаси себе си. Не спаси и нас от скръбта.
„Трябва да се гордееш с баща си!” – тези думи чувам често, та аз се гордея с него всеки един ден, има хиляди причини да се гордея с него, още преди това да се случи. Понякога си мисля за онези кампании за децата на служителите, загинали по време на изпълнение на служебния си дълг. Мисля си и колкото и жестоко да звучи, ме хваща дори малко яд. Ами за онези, които са загинали не заради служебния, а заради онзи дълг на човешкото у човека. Които не са обучени да влизат в огъня, да стрелят, да пазят. Нима те не са герои? Не са, щеше да каже сигурно баща ми, те са обикновени хора.
Понякога толкова обичам да съм сама. Да си мисля за него, да си представям, че е до мен и ме вижда и аз го виждам, усмихнат, пуши цигара и мирише на хубаво. Да водя мисловни монолози във формата на диалог. Да е там. С мен. Знае ли, че като си отиде, ризите му стояха на закачалката в коридора повече от година или че обичам да плача. Това нормално ли е изобщо? Обичам да имам време за себе си, сама, за да си поговорим с него и да си поплача. За да ми олекне.
Мисля си кога го видях за последно, какво му казах, какво той ми каза.
Докато бях студентка в София, баща ми и майка ми ме изпращаха винаги на гарата в Добрич. Всеки път, казвам ви! Прибирах се често, почти всяка седмица и така на тях не им омръзна, не им тежеше да ме изпращат и да ми махат всеки път. Изпратиха ме за последно заедно вечерта на 27 май, имах изпит на следващия ден, на 30-ти също. Мислих си как ще изпусна 45-ят рожден ден на баща си заради изпита, дори и да тръгнех веднага след него, едва ли щях да стигна навреме. Мислех си, без да подозирам, че баща ми никога няма да стане на 45. Бързал е да си отиде по-млад – на 44. Наистина е нямало да стигне времето – на мен, за да си дойда навреме, на него, за да остане да празнуваме заедно.
Изпрати ме на гарата, целуна ме, помаха ми за чао, а то било за сбогом, изпрати ме, за да си отиде завинаги. А аз се върнах. Знаете ли какво е да пътуваш 500 километра, без да знаеш. Всъщност знаеш, че нещо лошо се е случило, ала не знаеш какво. Мислиш си, цели 500 километра си мислиш, през главата ти минават хиляди филмови ленти, но и най-лошата от тях не е лоша като реалността. Мислиш си за онова „трябва да се прибереш веднага с каквото има – самолет, автобус, влак, само се прибери и, моля те, не ми звъни”. Точка. Няма продължение, само толкова ми казва мама по телефона. Най-мъчителните 500 километра в живота ми, искам да се обадя, искам да знам какво става… но пък ме помоли. По пътя ми звънна ми чичо – братът на баща ми.
– Ще те посрещна във Варна.
– Какво има – питам пак аз.
– Няма нищо, моето момиче, не се притеснявай, като се прибереш, ще говорим.
Някак ми олекна и пак знам, че нещо лошо се е случило. Е, пристигнах.
Бяло петно.
Спомням си, че попитах къде е татко, спокойна, че съм се чула с мама.
Вече нямаш баща. Това ми казаха.
Как? Кой и защо ми го беше отнел? Пак бяло петно и нови 50 километра за пътуване. Пътуване към дома, който вече няма как да е дом, щом е без семейство.

*

Искам да ходим за риба. Да ми правиш въдичка на бирена бутилка, да стоя на буната и да гледам къде има рибки, за да си пусна месината с тежинка. Искам да виждам усмивката ти, докато надавам радостен вик, че съм хванала риба, ей толкова мъничка, а останалите рибари да гледат смутено с неразбиране, че това риба ли е.
Искам да си тук, за да не знам какво е да те няма. Искам да си тук, за да ти кажа колко много те обичам, за да имам цяло семейство. Искам да си тук, за да знам, че ме чакаш… чакаш ме там, заспал на дивана пред телевизора, за да видиш, че съм се прибрала, преди позволения час от дискотека. Искам да си тук, за да ме изпращаш всеки път и да ми махаш усмихнат. Искам да си тук, за да не си отиваш никога повече!
Да си тук, за да те запозная с твоята внучка.

 

 

 

***
За тъгата, която идва със закъснение
Габриела Манова

Mного пъти съм искала да ти напиша писмо, даже май веднъж го направих, в трети клас.

Никога не сме така смели, както когато сме деца. Знам, защото оттогава съм се пробвала поне милион пъти да ти кажа още нещо и винаги съм завършвала в неуспех или в недостатъчно кураж.

Смъртта отнема всички възможности за връщане назад, но ако все пак можех, бих ти казала как си слагам показалеца на слепоочието, когато чета; как винаги съм със слънчеви очила(като баща ти); как захапвам сандвичите също като теб – широко и смело; какъв е погледът ми, когато съм истински гневна; как през лятото косата ми изглежда светла, почти като твоята; как обичам сладко и люто – непременно, макар и невинаги.

Забравила съм дали имаш бенки, белези, какви са ръцете ти. Спомням си те фрагментарно и все така си те сглобявам. В мисловния ми пъзел се подреждаш едва ли не красив; съзнанието упорито трие лошите белези. Гумичката обаче покрива все по-голяма повърхност и забравям гласа ти, дали си се смял и как; забравям дали си имал дразнещи навици – освен да си тръгваш, освен да ми липсваш. Прощавам ти ги.

Знаеш ли, носих жълта рокля на бала, прослушах все пак „Депеш“ и не харесвам Стивън Кинг. Знаеш ли, имаш една снимка, на която ми приличаш на Леонардо ди Каприо и винаги си мисля за теб, когато го гледам като млад.

Имам един спомен, как се возим в онази стара, очукана „Лада“, която сигурно за времето си е била супер; кожените седалки все лепнеха под мен, но едва ли съм го усещала неприятно. Обичах да протягам ръце през прозореца и просто да дишам. Ти ми позволяваше това. Кой знае, може би заради теб до ден днешен, когато нещо трудно е на пътя ми, отварям някой прозорец и просто дишам.

Заради теб научих, че човек може да ти липсва много повече, когато е жив. Че тъгата идва със закъснение. Че не е линейна.

Знаеш ли, има един цял музикален албум, който ми напомня за твоето последно тръгване, за онзи сив, ръмящ четвъртък, за погребението, което изглежда като фиш за тото, толкова евтино и тривиално. За кръста ти, който можеше да се събори от един повей. За надписа, който не беше с цялото ти име. Само аз си те спомням с цяло име, понеже го нося, оголено, без наставка, и все ме питат: „Но само това ли е? Няма ли –ева накрая?“ „Не – отговарям вяло и уморено. – Нищо няма накрая.“

Никога няма да съм по-смела от момента, в който бях деветгодишна. Затова не ти пиша.
Всички писма, които съм искала да ти изпратя, се търкалят по пода на съзнанието ми; мръсни дрехи, които събирам и скривам, ако е възможно и от себе си.

Всички следващи писма са с адрес „Завинаги“.

***
Живот за трима
Калояна Славова, дъщеря на Климент Славов

– Мирно, редник Славов!
– Аз съм „мирно“, другарю капитан, но просто едната ми обувка е номер 46, а другата – 43.
Това е любимата ми случка от казармения живот на баща ми. Като всеки мъж от онова време и той имаше хиляди казармени истории. И понеже обожавам чувството му за хумор, обожавах да го слушам. Баба ми, гъркинята, неговата майка, умираше от ужас, като се сетеше за тоя период. Разправяше с тъга как ходила да го види на клетвата му и не могла да го познае, защото „толкова отслабнал, горкият, че шапката му едва се подпира на ушите. И добре че леля ти каза, мамо, мамо! Това там е бате и ни маха“. Голям ужас беше за баба ми, че е отслабнал.
Разправяше тя, че от дете много обичал да си похапва. По три пъти закусвал. Първо, сам, после с дядо ми, който отивал на работа, и като го изгонела баба ми да играе навън, за да не закусва и със сестра си, баща ми отивал в съседната къща, където една баба без зъби седяла на стълбите, топяла си сух хляб в чая и така закусвала. Баща ми ѝ се примолвал да му даде и на него, понеже – обяснявал – вкъщи не му дават да яде. „Как не го беше гнус от тази беззъба баба, така и не знам“, разправяше ми гъркинята. Бил много умен, но и много палав, разбивал си е лицето от скачане; в началото от училище си тръгвал, без да го е пуснал никой, защото му било скучно. Бая време минало, докато се научи, че не може току-така да си тръгва. И понеже големият му страх бил от дядо ми – стар търговец от Добрич, който и до днес там помнят като Красивия Митко, когато получил двойка по математика, баща ми решил, че единственото спасение от съдбата, която го чакала вкъщи, е да се качи на първия влак на гарата и да пътува до последната спирка. Не знам точно на коя гара са го намерили и върнали с милиция, но баба ми пак в ужас казала на дядо ми: „Ако сега го набиеш, Митко, и аз хващам влака!“ Та, му се разминало, де.
Амбициозната му майка го записала на цигулка. Ходил той немил, клет, недраг 8 години на цигулка, а на деветата баба ми срещнала учителката по цигулка и я питала как е Климент, напредва ли. А учителката рекла, че не го е виждала от 6 месеца. Оказало се, че за 8 лева на месец баща ми си купува семки. Кой може да изяде семки от 10 стотинки фунийката за цели 8 лева е друг въпрос.
След училище кандидатствал медицина. Имал 6 по биология и 5,75 по химия, първа резерва, но не го приели заради онези виетнамци, нали се сещате, дето покриваха бройките. Взели го в казармата. И баба ми – пак рев. Тръгнала тя от Варна за София. Ни връзки има, ни някого познава, но имала една братовчедка там, при която да спи, а целта ѝ била да намери министъра на образованието и да го помоли да пуснат баща ми да учи в Румъния, където дядо ми имал пък друга богата братовчедка, стара мома. А тогава само децата на партийците учели в чужбина, разбира се. Писал дядо ми писмо, съгласила се лелята да поеме баща ми. Та, затова баба ми, гъркинята, тръгнала за София да дири министъра. Може и смешно да ви звучи, но не си спомням някога нещо да не е ставало на нейната. Ни глас е повишила, нито нищо, но нейният лозунг в живота беше „голи, боси дойдохме“. Нали е бежанка от Гърция. Та, отишла тя в Министерството и разправя: „Казвам им аз, че искам само с министъра да говоря, а те ме гонят. От едната врата ме гонят, аз от другата отивам да вляза“. Накратко, срещнала се накрая с министъра на стълбите, жална-милна, обяснила му как голи, боси са дошли, как несправедливо вкарали баща ми в казармата и как, видите ли, трябва да го пуснете, господин министър, да отиде да учи в Румъния, голям лекар да стане. Невероятно, но факт – успяла да измоли разрешение от министъра, гръцкото си магаре в българска кал не оставяше баба ми. Но за зла беда се оказало, че вече дал клетва баща ми и не може да го пуснат от казармата. Така минала военната служба, но все пак след нея можел да отиде да учи в Румъния.
Една година учил езика, след това на изпит и след това за специалност. На 21 години баща ми учил езика по букурещките кръчми и барове, хей живот, здравей, здравей!, а после на изпита професорите му казали, че много добре знае румънски, но доста някак си уличен. Не се казвало „скивам“, а „виждам“ и други такива. Дали му месец да стане езикът му литературен. По цял ден четял книги от библиотеката на лелята и успял, де. Звъннал в 12 посред нощ на баба ми във Варна да каже: „Майко, приеха ме! Вече съм студент! Студент по кино- и телевизионна режисура!“. Баба ми изтървала слушалката! „Как така по режисура, бе майко! Ти курвар ли ще ставаш?!“. Ревнала баба ми после и хукнала да събужда дядо ми да му се оплаче. А дядо ми само казал, че не той е ходил при министъра да праща Климент да учи в Румъния, обърнал се на другата страна и заспал. Така баща ми си заживял бохемски студентски живот в Букурещ. Пет години. Завършил с отличие, а дипломният му филм получил награда не къде да е, а в Япония. Не го пуснали комунистите да отиде, но му я пратили оттам.
Върнал се в България като първия дипломиран режисьор по кино и телевизия. (Тогава, средата на седемдесетте, във ВИТИЗ тепърва тръгвала такава специалност.) Хачо Бояджиев казал на баща ми, че може да си избере в кой от телевизионните центрове на БНТ иска да работи – София, Варна, Благоевград. Тъкмо да каже, че си избира София, и гъркинята пак ревнала! „Не, майко! Ние голи, боси дойдохме, едва те изучихме, ти сега слуга на Хачо няма да ставаш. Ти да работиш, а той да обира лаврите.“ Този път баща ми я послушал, прибрал се във Варна и започнал работа в телевизията. А част от големите концерти, телевизионните театри и документални филми, режисирани от баща ми, остнаха в Златния фонд на БНТ и се излъчват и досега.
Хачо Бояджиев ни е идвал на гости и с Тодор Колев бяха приятели. „А моите стъпки стоят по пясъка и още чувам море под себе си“ винаги ми напомня за баща ми, който обаче мразеше да ходи на плаж. И Хачо Бояджиев, и Тодор Колев, и колко други видни граждани са яли от гръцката мусака на баба ми, която с гордост и радост и аз правя сега! Единственият проблем на баща ми бил, че голяма любов го дърпала към Букурещ. Там оставил гаджето и постоянно пътувал натам и обратно, докато не измислят как и къде да се оженят. И понеже по онова време валута трудно се намирало, баща ми ходел в едно бюро на Балкантурист за настаняване на чужденци. Там го пратила негова колежка, Августина. А в бюрото румънските леи му осигурявала майка ми – приятелка на колежката му. Която се оказала по-хубава (разбира се!) от някаква си румънка. След година и нещо се оженили, след още една съм се родила аз.
Било е трудно раждане. Майка ми, а и всички били сигурни, че ще се роди момче, но не само че се родило момиче, ами било „отрязало“ главата на баща си. Това тъжно ми разказваше майка ми. Разправяше ми и как тя, докато била още под упойка, баща ми обикалял да черпи цяла Варна и да разправя, че има дъщеря, която се казва Калояна, без майка ми да е потвърдила, че така ще се казвам. А после даже го заплашила, че ще ме кръсти Десислава, и баща ми изпадал в ужас, защото имал такова гадже навремето. „Всички, ще ми се смеят, Нелче, че на бившата си кръщавам детето!“ Как да е, разбрали се за Калояна. И Слава богу.
калоява славова
Много си приличахме – двамата зодия Лъв. Всичко, което си спомням за него, е всичко хубаво. Не помня да сме се карали сериозно, никога не ме е наказвал, не ми е крещял. Бях неговата глезла – момичето на татко. Като, разбира се, това е, защото той все много работеше и беше все в командировка, а трудната част по отглеждането и възпитанието беше на майка ми. Отвсякъде ми носеше страхотни подаръци. Обиколил е цял свят – всяко кътче на Еврвопа, командировка за 9 месеца в Азия, в онези гладни години, когато аз и майка ми седяхме на опашка с купони в магазина, той беше на кораб, получил морско име КИТ и спечелил тоалетна чиния на новогодишната томбола на кораба, някъде където е много горещо на 31 декември. На тези снимки за първи път видях зима без сняг и студ. Пишехме си писма и ни пращаше картички от екзотични места. Пазя си ги и сега. Помня, че когато се върна от Азия и влезе вкъщи, така му се хвърлих на врата, така съм го стискала и целувала, че ми се схвана детският врат за цели три дни. Това един от най-щастливите ми спомени в живота изобщо – аз, майка ми, кучето и баща ми, който не бях виждала 9 месеца, а сега стоеше пред мен с прекрасен тен и няколко огромни чанти с подаръци.
Двамата винаги ме водеха със себе си по гости и ресторанти и ме учеха как да се държа и храня като изискана дама. Първите си блусове съм танцувала с него на „Беса ме мучо“ – а той красив, елегантен, винаги с вносни дрехи – най-красивите костюми, ризи и вратовръзки – ужасно западняшки вид имаше и миришеше на страхотен мъжки парфюм и на нещо само мое. Никога и досега не съм попадала на мъж с толкова много на брой изящни памучни и копринени чорапи, подредени царски. Оттогава винаги гледам как са облечени и как миришат мъжете, дали са им красиви и чисти ръце. Искала съм всички двойки да изглеждат като майка ми и баща ми на сватбата на братовчедка ми. Всички да ги гледат, да цъкат и да казват, че никога не са виждали толкова красива двойка.
Също от него по трудния начин се научих, че да не лъжеш, не означава, че всичко винаги се казва на всеки. Например когато шефът ти сутрин звъни по телефона и тригодишната ти дъщеря го вдига, не бива да казва: „Татко ми не може да се обади сега, защото е в тоалетната и ака“.
Ходили сме с него само двамата на зимни курорти, но понеже не бе много по спорта, докато другите караха ски на Боровец, мен ме водеше на разходка до Корекома, купуваше ми шоколадово яйце и се разхождахме из комплекса. Вечер всичките деца на телевизионни работници правехме щури детски купони из хижата, а бащите се събираха да се се черпят в някой апартамент на хотела. Тогава беше времето, когато за първи път никой не ми казваше да си лягам, и с другите деца заспивахме прави или седнали по диваните, а бащите после ни прибираха по стаите. Имаше един колега, Митко Испанеца. Тичам аз при него и викам: „Чичо Митко, чичо Митко! Кета заспа във фикуса!“. Те блъскат карти, а той вика: „Не може ли да я преместите на дивана? Майорна терца!“. Така ни гледаха бащите.
Понеже баща ми правеше и филми за рибарите, те му бяха първи приятели и винаги носеха прясна риба направо вкъщи. На един Първи май се появиха с десеткилограмов калкан. Баща ми го ряза, коли и пържи цял ден, докато аз бях на празник навън. Събираше част от родата и се правеха велики рибни вечери. Неминуемо в тях присъстваше една пържола само за майка ми, която не ядеше риба.
Най-много ме е било страх от него два пъти. Веднъж, като прибрах едно куче от улицата и майка ми каза, че сама ще се разправям с баща ми, като си дойде от работа, и втори път, като изпрах любимата му бяла риза от Белгия с един мой червен потник в пералнята. Много исках да съм домакиня. И понеже не бях сигурна дали харесва розово, отидох да спя при братовчедките ми, а майка ми обеща да оправи нещата. За всеки случай не се прибрах три дни.
Той ме заведе за първи път на дискотека за възрастни заедно с една приятелка. Не можех да повярвам, че виждам толкова много големи хора на едно място, и то късно вечер. Пак той ми даваше понякога цели десет лева (!) за детската дискотека, като по принцип бях с 2, което не беше малко. Баща ми се съгласи да ми купи нюуейвърски кожени обувки с бомбе и метал на подметката, когато майка ми ни прати за зимни ботуши, които да топлят.
Не ме водеше на детска градина. Дори на 8 март, когато всички мъже отменяли жените си, пак майка ми ме преобувала върху шкафчето, а докато ми слагала обувките, друг баща честитил празника на майка ми, а аз съм попитала на висок глас: „Мамо, какво ти подари чичкото?“. Моят баща мразеше да ходи на родителска среща, не искаше да го занимават с глупости разни „откачени учителки“. Понеже му викаха: „Ама, вие ли сте на Калояна баща ѝ, дето е режисьор в телевизията? Кога ще дойдете да ни снимате?“. Мисля, че класната ми му се сваляше даже. А майка ми настояваше поне веднъж той да отиде да се черви.
Успях да го запозная с първото ми гадже. И излизахме на разходки, не помня къде сме ходили, но си спомням, че ме разпитваше и се хилеше нещо за него.
Казваше ми „Калоянооо“ по един особен начин и после винаги казваше някоя велика смешка, така че колкото и да ми е било тъжно, започвах да се хиля неистово. Когато ме започна дарк периода ми на големите и развлачени само черни дрехи, той ми казваше: „Много добре ти стои тази блуза, само че покойната Катинка е била доста по-едричка“. Настояваше, че трябва да се омъжа някъде наблизо, че като ме изгонели после и пари за автобуса нямало да ми дадат.
Имаше най-великото чувство за хумор, неизчерпаем запас от лафове, винаги беше център на голямата си компания и не познавам друг човек отблизо, когото толкова хора да са харесвали и уважавали. Наистина беше извън времето си.
А после сърцето му нещо се разболя. Уж не беше тежко, но лечението включваше да се лиши от бохемския си живот и да живее кротко и спокойно. А и той като мен това не го можеше. Викаше, че е живял за трима и не съжалява за нищо. Само веднъж преглътна тежко, когато майка ми му каза: „А другите двама, Климо?“, докато ме държеше за ръката в болницата. В този период научих, че хората като са болни, стават лоши и заядливи. Веднъж отказах да отида да му купя лекарства, защото ме разхождаше по 10 пъти до аптеката. А като си отиде, години наред ме разяждаше черно чувство за вина заради този един път.
Тъжно беше, че не можехме да помогнем, че влизаше в болница, а като излезеше, си живееше като преди. Никога не се държеше като болен. Обаче, дето вика Ромен Гари, „когато сърцето спре, не можеш да я караш вече по същия начин“. Та и баща ми не можа. Влиза и излиза от тия проклети болници. Стигна до София, където и професор Чирков не успя да му помогне задълго.
На бала си, преди събирането, отидох в интензивното на кардиологията, за да може баща ми да види единственото си дете абитуриентка. До нас умря един човек и го покриха, а аз се правих, че не забелязвам, а баща ми пак казваше смешки.
И скоро замина за София. За малко. Една сутрин звънна телефонът и ми казаха, че всичко е свършило. Бях сама с кучето. Не знам защо все така се случва. Да съм сама с кучето, когато родителите ми умират.
Не съм от хората, които вярват, че той отнякъде ме гледа. Затова много дълго време не можах да свикна с липсата му. Исках да му кажа, че започнах да работя това, което и той, исках да му разказвам всеки ден за нещата, които стават там, как се държат колегите му, че тези, които той е учил, сега учат мен и исках той да ме учи на занаята. Исках да види малките ми успехи. Исках да знам харесва ли нещата, които правя, нищо че не съм толкова добра като него. Исках да си говорим за книги, за пътувания, за големите и важните неща.
Исках толкова много да види как изглеждам като голям човек, а не онова 19-годишно момиче, което вярваше толкова много на живота. Исках да го питам как да постъпя в тази или друга ситуация. Чудела съм се дали щях да страдам и да бъркам толкова пъти с хората, ако го имах до себе си? Щях ли да се заблуждавам така във връзките си? Щях ли днес да си падам по някого само защото е спретнат и лъснат като баща ми? Щях ли толкова лесно да плача?
А той беше толкова смел и силен. Като всички бащи, нали? Единственият път, когато го видях да плаче, беше, когато трима негови колеги загинаха в кошмарна катастрофа. Не беше палил цигара 18 години, но седна и изпуши една кутия. А после пак ги спря.
Отиде си, когато най-много ми трябваше. Когато животът ми точно започваше, трябваше да започне без него. Живя за трима и остави двамата след него да живеят без един, който беше толкова много за тях.
И за финал ще кажа, че никога няма да забравя баба ми, гъркинята, как се хвърля и целува ковчега на баща ми, който донесоха късно една вечер от София (и двамата ми родители починаха в София, но почиват заедно във Варна, до морето, което толкова обичаме) и качиха в апартамента ни на шестия етаж. Сложиха го на масата, на която толкова пъти сме се хранили тримата. Имали сме гости, правили сме страхотни събирания, Нови години, празници. Не можех да повярвам, че в този ужасно скъп ковчег, жест от колегите му в телевизията заедно с грандиозното погребение, е баща ми и че никога повече няма да излезе оттам. Баба ми, гъркинята, крещеше, ревеше, хвърляше се върху му и беше безутешна. Загубила завинаги любимия си единствен и първороден син – само на 48. А аз бях сигурна, че всеки момент и тя ще умре. Живя още 19 години, десет от които като царица в Швейцария при леля ми.
Странна работа е животът. В него има толкова много случки, ситуации, неща и хора, без които ти се налага да живееш. Цял живот.

 

 

 

Едно прераждане време
Веселин Геренов

Рак! 
Все още кънтеше в ушите ми присъдата на доктора.
Злокачествен!
Това пък си беше направо отказ за каквото и да е обжалване.
На кожата!
На всичко отгоре трябваше да е пред очите ми.
Оптимистите казваха, че на това трябвало да се гледа като на диагноза, а не като на смъртно наказание, a други духовно извисени разсъждаваха, че това било карма. Вегани, спортисти и тем подобни го дължаха на начина на живот и храната. Докторите пък масово твърдяха, че било в гена… на мен не ми пукаше.
Тревожех се единствено за дъщеря си. Майната им на рака и смъртта, всички умираме рано или късно, но по-добре късно, особено ако трябва да оставим дете сираче. И тук пак духовно извисените щяха да кажат, че животът й е дал изпитание, докторите щяха да съветват да се проверява профилактично, а веганите щяха да предложат да не яде месо… майната им. Абсурдни карми, храни и генетики… щом дойде до болестта, мислиш само как да се отървеш и как да не натоварваш близките си, а щом усетиш, че няма отърване, мислиш само как да се свършва по-бързо и пак, как да предпазиш близките си от мъката, ама това е неизбежно.
Вече бях в стаята й. Тя споделяше мечтата на много други деца – да стане космонавт – и беше луда по астрономията. Признавам си и аз някога имах същата мечта, но осъществяването й приключи с раждането на Стела.
Бях й купил нови фосфорни звезди, които да си облепи по стената и да допълни нови съзвездия. За един месец бях тренирал поведение и реших, че моментът на споделяне е дошъл. Когато влязох в стаята й, погледнах учебника по биология и реших да я попитам какво знае за кожата. Стела беше изключително умна за тринайсетте си години и не просто, защото ми беше дъщеря.
Тя започна с частта от секцията „За любознателните“, това, като че ли бяха най-интересните и най-трайно запомнящи се редове от учебниците като цяло:
– Кожата е най-големият човешки орган – започна тя, – който остава и най-малко опознат от медицината. – „Доста окуражаващо“, помислих си. – Има и нещо още по-вълнуващо: средно на всеки седем години си меним изцяло кожата, не е ли прекрасно, все едно се прераждаме. Догодина би трябвало да влезна в третото си кожно прераждане – допълни ентусиазирано тя.
– На мен ми звучи, че все едно имаме гнусни и хлъзгави змийски кожи – казах със съскащ глас,  докато я гъделичках по врата, имитирайки змийско движение с ръка.
Стела първо се намуси и секунда след това не се сдържа и прихна в смях.
– Виж, Стела, нося ти нови звезди, мисля, че са триизмерни и по-мощни от последните, които купих.
– Супер, тате, ще можем да сложим някои нови съзвездия. Отдавна исках да допълня Дракон, Близнаци и Андромеда.
Почнахме да нареждаме съзвездията според небесния атлас и изведнъж  тя се загледа в ръката ми и ме попита:
– Татко, знаеш ли, че съзвездието риби е на ръката ти?
Аз се обърнах въпросително, поглеждайки едновременно усмивката й и ръката си.
– Не виждаш ли бенките? – приближи се към мен и почна да ги докосва и да ги свързва с пръстче, все едно рисуваше две рибки. – Кожата ни е небе, бенките съзвездия, а ние сме малки вселени…
Обърнах плачливата си истерия в смях и започнах да търся нейните бенки по ръцете и вратлето й.
– Ето съзвездието водолей, ако приемем, че това е кожна астрология, то ти си зодия Водолей? – Тя се разсмя и потвърдително поклати глава. След това продължих и й докоснах тези на ръката, за да очертая съзвездието Пегас – Защото летиш в облаците и въображението ти е развинтено.
След това тя отново ми хвана ръката и повтори Рибите.
– Ама, тате, ти наистина си зодия риби, май кожната ти астрология действа.
После надигна ръкава на тениската  и очерта „събенчието“ Ореон.
– Защото ти си моят войн и винаги знаеш как да се пребориш с всичко. – След това ме помоли да си вдигна тениската, за да потърси съзвездия и по гърба ми. Едвам се сдържах да нe избухна в рев, добре че не виждаше лицето ми. След миг и двамата замръзнахме, тя помълча малко докато докосваше с треперещи ръце съзвездието, чието име промълви с уплаха:
– Рак!
… твоят Орион ще се бори да отърве кожата за поне още едно кожно прераждане време.

***

Щом той е там, няма да се случи нищо страшно
Ема Гатева

„Бащите не си отиват” – нова книга, на която самото заглавие ме хвана за гърлото. И при мен е така, минаха почти 20 години, откакто баща ми го няма, но аз още не мога да го пусна да си тръгне. Минавам за корав човек, но дълги години, при всяко негово споменаване, сълзите сами излизат на очите ми. Сегашната ми работа някак покрива изцяло това което беше той. Качествата му, уменията му, цялата му същност, сега всеки ден се проявяват чрез мен, поне аз така го усещам. Е, без скорпионската ми лошотия. Беше много, много добър човек. От тези добрите, които винаги ще намерят усмивка за всяка ситуация и ще направят нещо – като излязло от приказките дори – за да зарадват.

Имаше мотор „ИЖ” и когато се прибираше от работа и влизаше в улицата, цяла сюрия хлапета се накачулвахме по него да ни повози. Електротехник беше, но цяла къща сам направи. Обичаше да създава неща. Обичаше цветята, обменяше с комшийките семена и грудки. Едно лято, много сухо, сам изкопа 10-метров кладенец. И животните много обичаше, с грубите си ръце можеше да държи и новородено коте.
Много обичах пролетно време, в дъжда, да пътуваме към село с колата. Запотени стъкла, вътре топличко, звучи вечното радио предаване „Хора, пътища, автомобили”. Покрай нас прелитат зелени поля с младо жито, черни, мокри стволове на нацъфтели джанки. Един път колата занесе. Още преди да се ударим баща ми викна да се държа здраво. Но някак не се уплаших, щом той е там, няма да се случи нищо страшно. И така стана, подпряхме склона встрани от пътя, но отново тръгнахме лесно. И сега обичам да минавам по тези пътища.

***

Баща ми
Ангелина Александрова

Баща ми се връща натам,
от където са тръгнали внуците му.
Разминава се с тях по завоите
на спомените си,
разпознава в мен майка си,
в жена си- мен,
а майка му го чака там,
отдето никой не се връща.
Баща ми не е целият бял –
бяло е леглото,
в което отплува,
а на фонът на моите спомени
той закрива слънцето
с ръст.
Баща ми си тръгва.
Аз къде да остана?

***

Синдром на годишнината
Иван Димитров

Навърших 39 и не се сдържах – на рождения си ден, в най-тържествения момент реших да споделя с гостите, мои близки приятели, че ме очаква трудна година, като за по-голяма достоверност въведох термина „Синдром на годишнината” и разчувствано обясних, че баща ми е починал на 39 години и тази годишнина ще донесе голямо напрежение на мен и всички около мен. Срещнах объркани погледи, погледи на приятели, които казваха: „Леле, този е психолог, пък гледай какви ги говори”, „Я се стегни!” и заинтригувания поглед на един приятел, който също рано е загубил баща си и знаеше за какво напрежение говоря, но не знаеше, че има такъв синдром.
Е, баща ми си е заминал през 80-та година, след лекарска грешка, аз съм бил на три. Операцията не била нищо особено – язва; лекарят бил познат, болницата – в София. Всичко уредено с връзки, както си му е редът по това време. Погребението било огромно и запомнящо се, даже има и снимки. И от там насетне се навлезе във фазата на идеализацията, от една страна честа практика, когато някой си отиде, от друга – било е сравнително ранен етап от връзката на майка ми и баща ми, когато привързаността помежду им е била силна. Израснах с легендата за баща ми: колко чудесен човек е бил и колко хубаво семейство са били с майка ми. Държавата ни даваше пенсии, крайно недостатъчни, а унижението беше на всяка крачка. Винаги, когато чуех „Той е с един родител“ или „Баща му е починал“, душата ми се свиваше, не исках това да съм аз. Пред очите ми беше майка – съпругата, която страда за погубения мъж, и жената, която се доказва професионално в свят, доминиран от мъже  с партизанско минало. А за мъртвите тук се разказват само хубави неща и разбира се единственото лошо е причината за смъртта им. За баща ми достигаше информацията, че е бил много емоционален – душата на компанията, пеел добре, танцувал добре, дори на един концерт на Лили Иванова от цялата зала тя избрала да танцува с него. Обичал да се шегува и веднъж се преоблякъл като жена и никой не можал да го разпознае. В живота му определяща роля изиграла язвата на стомаха, болките били мъчителни и затова накрая решил да приключи с болестта. Но станало така, че болестта приключила с него. По пътя към мъжката си идентичност успях да се свържа с всичко, което знаех за него. Още от детската градина започнаха да говорят за мен колко съм емоционален. Много обичах музиката (както е и днес) и танцувах по всякакви събития – сватби, кръщенета, новобрански изпращания. Отстрани възрастните ме гледаха и се радваха, а аз успявах да разчета в погледа им тайния код, който прокарваше генетичната ми връзка с бащата. Сигурен съм, че майка ми е била доволна от това развитие – можеше да вижда в мен изчезналия си съпруг. Роднините по бащина линия също черпеха ползите от това обстоятелство. И изведнъж тази емоционалност стана проблем. Направих някакъв пристъп и невролозите се произнесоха, че е епилепсия. Бързо намериха така нареченото „огнище в мозъка“ и започнаха да го следят, закачайки ми кабели по главата. На никой не му хрумна да търси огнище другаде. И така думата емоция стана опасна. Трябваше да ме предпазват от нея. Загубих много преживявания, които другите деца имаха, компенсирах, развивайки други умения. Емоционалното беше пробило и аз обичах да участвам в сценки и представления, особено сатирични. За щастие всичко с епилепсията приключи успешно около осми клас, вече бях физиологично здрав и продължавах да обичам музиката и танците. Във втори клас открих друга допирна точка с историята на баща ми – стомашните болки. Какво казваха лекарите:
– Реактивен гастрит. Някой в рода имал ли е проблем?
– Баща му имаше язва.
– Аха значи е наследствено.
И малкото момче в мен е искало да чуе, че има наследствена връзка с баща си. Боли го, но знае, че е син на баща си, че носи нещо толкова важно от него. Дори сега когато пиша тези редове усещам болката на същото това място, а от години нямам проблеми със стомаха.
На майка ми не ѝ е било лесно. Тя трябваше да бъде и майка и баща. Наблюдавам в психотерапевтичната си практика, че често в тези случаи жените не могат да уцелят баланса в тази роля и стават повече бащи от бащите. Със сестра ми трябваше да живеем с баща/майка и спомена за идеализирания ни мъртъв баща. Така той беше прекрасен и безпогрешен, а майка ни отнасяше цялата отговорност и всички негативи, особено бунтовете ни по пътя на съзряването и автономността. И никога не се разбунтувахме срещу баща ни: задето ни напусна, задето не беше научил майка, че има право да бъде с друг мъж, когато татко го няма. Дълги години бях на етап да критикувам майка си, а тя смирено и с цялата си вярност подхранваше мита за баща ни, та дори беше склонна да идеализира целия му род за сметка на собствения си. Това взе да се променя, когато започнах обучението си по фамилна психотерапия – дълъг процес, започнал със завършването на университета и продължил 8 години. Така в моето съзнание дългогодишно утвърждаваният ред на семейните отношения започна да променя баланса си. Почувствах се сякаш от тригодишен съм слушал само едната тонколона на личната си музикална уредба. На 30 години намерих врътката на баланса и започнах да чувам звука и на другата. На 35 години станах баща. Все още се чудя доколко това ми помогна да стана родител и как този идеален образ на баща ми, ако беше останал такъв, би ми повлиял. По-склонен съм да вярвам, че е смазващ и непреодолим. Непреодолимо е за един баща да се сравнява с митологичния образ на мъртвия си баща, който обикновено е получовек-полубог. Как да се измерваш с човек, на когото искаш да приличаш, той няма никакви недостатъци – или почти никакви – а ти, като всеки друг жив човек, си пълен с такива. Дълги години не можех да разбера едно изречение на майка ми, която казваше: „Лесно им е на мъртвите, да му мислят живите“. Вероятно това беше нейният начин поне малко да упрекне баща ми и да зачете собствения си принос и собственото си безсилие като жив човек.
Към днешна дата гледам по различен начин на живия си родител, за което благодаря на личната си психотерапия и това е без да имам нужда да очерня баща си – той остана човек със силни страни и слабости: този, за когото майка ми разказваше, че ме е вдигал високо и е казвал колко много ме обича; този, за когото на последния семинар по психодрама нарисувах запалена свещ. Докато навърша 40 години и „прескоча трапа“ ще е трудно, но разполагам със знанието, че този страх го има и знам откъде идва. Засега това е достатъчно, след време може да е друго.
И да, разбира се, че се занимавам с психология, защото имам такава история.