Бащите ни: За тъгата, която идва със закъснение

За тъгата, която идва със закъснение
Габриела Манова

Mного пъти съм искала да ти напиша писмо, даже май веднъж го направих, в трети клас.

Никога не сме така смели, както когато сме деца. Знам, защото оттогава съм се пробвала поне милион пъти да ти кажа още нещо и винаги съм завършвала в неуспех или в недостатъчно кураж.

Смъртта отнема всички възможности за връщане назад, но ако все пак можех, бих ти казала как си слагам показалеца на слепоочието, когато чета; как винаги съм със слънчеви очила(като баща ти); как захапвам сандвичите също като теб – широко и смело; какъв е погледът ми, когато съм истински гневна; как през лятото косата ми изглежда светла, почти като твоята; как обичам сладко и люто – непременно, макар и невинаги.

Забравила съм дали имаш бенки, белези, какви са ръцете ти. Спомням си те фрагментарно и все така си те сглобявам. В мисловния ми пъзел се подреждаш едва ли не красив; съзнанието упорито трие лошите белези. Гумичката обаче покрива все по-голяма повърхност и забравям гласа ти, дали си се смял и как; забравям дали си имал дразнещи навици – освен да си тръгваш, освен да ми липсваш. Прощавам ти ги.

Знаеш ли, носих жълта рокля на бала, прослушах все пак „Депеш“ и не харесвам Стивън Кинг. Знаеш ли, имаш една снимка, на която ми приличаш на Леонардо ди Каприо и винаги си мисля за теб, когато го гледам като млад.

Имам един спомен, как се возим в онази стара, очукана „Лада“, която сигурно за времето си е била супер; кожените седалки все лепнеха под мен, но едва ли съм го усещала неприятно. Обичах да протягам ръце през прозореца и просто да дишам. Ти ми позволяваше това. Кой знае, може би заради теб до ден днешен, когато нещо трудно е на пътя ми, отварям някой прозорец и просто дишам.

Заради теб научих, че човек може да ти липсва много повече, когато е жив. Че тъгата идва със закъснение. Че не е линейна.

Знаеш ли, има един цял музикален албум, който ми напомня за твоето последно тръгване, за онзи сив, ръмящ четвъртък, за погребението, което изглежда като фиш за тото, толкова евтино и тривиално. За кръста ти, който можеше да се събори от един повей. За надписа, който не беше с цялото ти име. Само аз си те спомням с цяло име, понеже го нося, оголено, без наставка, и все ме питат: „Но само това ли е? Няма ли –ева накрая?“ „Не – отговарям вяло и уморено. – Нищо няма накрая.“

Никога няма да съм по-смела от момента, в който бях деветгодишна. Затова не ти пиша.
Всички писма, които съм искала да ти изпратя, се търкалят по пода на съзнанието ми; мръсни дрехи, които събирам и скривам, ако е възможно и от себе си.

Всички следващи писма са с адрес „Завинаги“.